Щастливецът

Днес се навършват 121 години от смъртта на един от най-великите български писатели – Алеко Константинов, по известен като Щастливецът. В землището на с. Кочагово, на пътя между Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона, с който пътуват Михаил Такев и Алеко Константинов и по-погрешка убиват великия писател. Така все още много млад едва на 34 години си отива един от най-големите таланти в българската литература.

Алеко Константинов е роден в гр. Свищов на 13 януари ( 1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. В началото започва образованието си в Свищов, а след това продължава в Априловската гимназия в Габрово. След Освобождението продължава своето обучение в Русия, където завършва право в Одеса.

След като се прибира в България започва работа в София. Практикува в началото като съдия и прокурор в Софийския окръжен съд, след това работи и в Софийския апелативен съд. Поради променливата политическа обстановка в България бъдещият известен писател двукратно е уволняван от длъжност. До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера многократно защитава бедни българи, които не могат да си позволят хонорарите на изявените софийски магистрати.

Известно е, че подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“  през 1896 г. с цел да стане преподавател по гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).

Алеко Константинов е известен с активната си обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, също така и на дружество „Славянска беседа“ и на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България, чието начало е първия организиран туризъм – изкачването на Черни връх, 27 август 1895 г.

Познат сред нас със своята писателска дейност и поезия. Първият му запомнящ се текст е пътеписът „До Чикаго и назад“ (1894), в който описва пътуването си до Америка и проследява цивилизационните разлики, като дава темпераментна картина на нравите. Талантът му на хуморист и психолог проличава и в анекдотичната книга „Бай Ганьо“, в която създава образ на герой, оспорван и до днес, но превърнал се в нарицателно име за различни проявления на човешкия и националния характер.

Алеко пише и над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития. Като например – „Херострат II“ е написан заради опита на цар Фердинанд да закрие читалище „Славянска беседа“ подобно на Херострат, който в древността подпалил храма на Артемида в Ефес. Основни теми във фейлетоните му са потъпкването на изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, дори на монарха, както и наболели обществени проблеми. Морално извисената личност на твореца уравновесява гнева и смеха, ненавистта и болката, предпазва го от заслепение, от нарушаване на художествена и етична мяра. Смехът е овладян и артистичен, смях, който изобличава, но и забавлява.

Константинов разгръща своите фейлетони най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната „игра“, създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон – от заглавието до послеписа и подписа. Трансформира се нерядко в остър сарказъм, в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога.

Псевдонимът Щастливецът си го дава в средата на 80-те години, когато идват най-  трудните в неговия живот, за много кратко време губи всичките си близки, след което започва да нарича себе си Щастливец. Опитвайки се да се измъкне сам от блатото чрез  хуморът, смехът в средата на весели другари. Чужд на аскетичния начин на живот и меланхолията, той създава кръжока „Весела България“.

Членува в Демократическата партия и се сближава с Петко Каравелов, който му поръчва и заплаща преводите от френски и руски на „Тартюф“ от Молиер, „Полтава“ и „Бахчисарайски фонтан“ от Пушкин, „Спор“, „Беглец“ и „Демон“ от Лермонтов, „Отче наш“ (Le Pater), стихотворна драма в едно действие от Фр. Копе – за библиотека „Св. Климент“.

Според Михаил Арнаудов:

„…за адвокатство той няма призвание: тази професия не отговаря на наклонностите му, на етиката му, на мечтателната му природа, изключила всеки практицизъм и всеки унизителен компромис“.

За него един от великите български политици Атанас Буров казва така:

„Отиде си един гений на кавалерството и на веселбата. Алеко би могъл да създаде партия на веселите хора и тя щеше да спечели изборите, а той щеше да стане премиер. Но умря рано. Аз го обичах така, както не съм обичал нито един друг мъж. Той те среща с усмивка и ти виждаш един слънчев човек. Слънце грееше от лицето му, от очите му. … Младежта си избира винаги по един кумир, да вярва в него. Тя си бе избрала Алеко — Щастливеца. Защото той й импонираше. Той й даваше идеал за човека и за живота. Той искаше щастие. Той пътуваше. Той живееше. Той бе щастлив в нещастието си — младежта винаги търси бедни и честни хора за свои кумири.“

В деня, когато съобщават трагичната новина за смъртта на Алеко Константинов, софийските студенти напускат университета и обявяват тридневен траур с масови демонстрации. Посрещат ковчега на гарата и го носят на ръце до църквата „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“), а после до Централни софийски гробища, където е погребан. Хиляди хора присъстват на погребението, за да изпратят своя любимец до вечния му дом.

Алеко е спечелва сърцата на народа си с онова богатство, което няма материални изражения. Със своето нескончаемо чувство за хумор и непремълчаните социални кривици, той влиза в дома на всеки българин. Обичта на хората се ражда от усещането за съпричастност – не всеки може да се изправи срещу силните на деня с едничкото чувство да защити и окрили народа си.

И днес можем да срещнем Щастливеца, стига да минем по централната столична улица  – „Витошка“. Все така загледан в потока преминаващи хора и планината, която толкова много обичаше през целия си живот.

Подкрепи Мисъль в Patreon

mm
Спас Станоев

Завършил бакалавър Публична администрация и магистър Управление на човешки ресурси в Софийския университет " Св. Климент Охридски". В момента работи в " Напоителни системи" ЕАД към Министерство на земеделието.

No Comments Yet

Comments are closed