2 май

На днешната дата през 907 година в Преслав умира Св. княз Борис I Михаил.

Според старо предание, синът на Пресиан – Борис, приел властта над Българската държава през 852 г. на р. Брегалница, Македония, по времето на Брегалнишката мисия на Константин-Кирил Философ. Предполага се, че Борис заема престола до 889 г., свидетелство за което е документирано българско пратеничество в двора на крал Лудвиг II Немски в Майнц, Източнофранското кралство.

В политическото противопоставяне между Константинопол и Рим и техните църковни метрополии в частност, Борис успява умело да лавира и с дипломация преодолява хегемонията на съседите си. След официалния акт на покръстването си Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания е наричан Борис-Михаил, по името на византийския император, за което Фотий пише:

„на от Бога орисания Богорис, извършил дело, с което се издигна до деянието и подражанието на великия Константин,“

Преки свидетелства за титлата, използвана от Борис, са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той е наречен „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“. Канонизиран е като светец скоро след смъртта си. Българската църква в наши дни го почита под името Свети Цар Михаил Борис, макар че приживе той никога не е носил царско достойнство. Показателна за дълбоката почит към княза-покръстител сред неговите съвременници е приписката на Тудор Доксов (племенник на Борис I) от 907 г.:

„В същата година, на втория ден от месец май, в събота вечер почина рабът божи – бащата на този княз [Симеон], – великият и почтеният, и благоверният наш господар княз български, именуван Борис, а християнското му име е Михаил.“

В „Списъка на българските архиепископи“, съставен от архиепископа на Охрид Йоан Комнин в средата на XII век, Борис е наречен „василевс на българите“ (на гръцки: Βορισου βασιλεως Βουλγαρων). Така този по-късен византийски автор пренася върху Борис царската титла, която възприел за пръв път неговият син Симеон.

Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа. Според напълно унищожената и не подлежаща на разчитане част на надписа от албанското село Балши (бившият голям български средновековен град Главиница) близо до град Берат (бившият голям български средновековен град Бѣлградъ/Бѣлиградъ). Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на няколко недоволни български провинциални (от комитатите) боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Бертинските летописи описват как Борис с малцината си верни успява, не просто да се спаси, а да потуши бунта и плени противника. Князът наказва със смърт организаторите и техните близки – общо 52 рода. Според някои изследователи се касае само за „52 наказани със смърт“. Същото четем и в Бертинските летописи:

„… Обаче царят наказал със смърт петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим…“.

На Четвъртия Константинополски събор (869 – 870 г.), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г., българският църковен въпрос е решен чрез компромис – учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (870-ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има седем митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Единствено църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

По същото време княз Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий – Наум, Ангеларий и Климент, изпращайки Климент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на църковен елемент и в Охрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там българската писменост без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.

След продължително 36-годишно управление, през 889 г. Борис се отказва доброволно от престола и се оттегля в манастир. Той има четирима сина: Владимир-Расате, Гавраил, Симеон и Яков и дъщеря Княгиня Анна Българска, също монахиня. За свой наследник Борис посочва първородния си син Владимир-Расате. Неумелата антивизантийска политика на Владимир-Расате, съпроводена с опит за възстановяване на езичеството принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестява, че поставя Симеон на престола, както и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.

Подкрепи Мисъль в Patreon

mm
Симеон Попов

Завършил Софийския университет, специализирал в Тюбингенския университет и Американския университет в Прищина. Специалист по Балканска история и политика, председател на Младежкия консервативен клуб (2013-2015). Стипендиант на фондация „Конрад Аденауер”, член на клуба на наследниците на царския офицерски корпус „Един завет”. Един от създателите на "София помни".

No Comments Yet

Comments are closed