Select Page

Археологическата стойност на българското – културпесимистичен етюд

Археологическата стойност на българското – културпесимистичен етюд

Преди време имах интересен подтик да се замисля над неща, които, струва ми се, да са предмет и на тази дискусия и сега ще ми позволите да се възползвам и осребря чека на  въводителната им стойност. Превеждах  “Естетическа теория” на Адорно, отеготителен текст, както е известно останал незавършен и в немалката си част издиктуван, за което пунктуацията му в изданието на Зуркамп пази стриктно свидетелство, отбелязвайки анаколути и елипси, отказвайки се да нормализира свръхдългите изречения и пазейки цялата устна диспропорционалност и емфаза на един бърз диктум в жанра на паралипомена. И колко странно, не можех да се начудя, тази диктовка, която би се очаквало да пази повече от непринудеността на устното, на разговорното, беше тягостно натъпкана с френски и английски заемки или със стряскащо тромави латинизми от типа на Inkonzinitaet, expandieren, instaurieren и прочее –  до степен на неприятност. Господи, казах си, нима такъв е езикът на основния враг на “жаргона на автентичността” при това вече във фаза на старческа немощ, нима това е онзи, който пише така подигравателно за “онтолога от Мескирх,” сиреч за Мартин Хайдегер? И тази бодяща като ямболен или видлон /помните ли тези тъкани – гордост на соцхим- индустрията?/ синтетика бе икона за куп български философи и културтрегери с неувяхващо марксистки и до днес уклон!

Тази почуда, оставаща в сферата на една догадка, изведнъж си дойде на мястото, чрез така да се каже “българска следа”, когато ровейки се из мемоарите на Стефан Попов “Безсъници”, когото без колебание бих препоръчал като най-големия български културфилософ и писател на новото време, се натъкнах на прелюбитна бележчица в скоба. Докато Попов обикаля през 70 – те години немските издателства, за да предлага за издаване един от своите ръкописи, който все още чака и българския си превод, “Wille zur Gestalt”, и навсякъде получава разочароващ отказ, той с горчивина отбелязва – та нали духовният климат на следвоенна Германия, доста съмнителен, впрочем, се определяше от писания в стил Адорно и Франкфуртската школа. Така това кратичко споменаване, отбягващо експлицитна оценъчност, в българска следа ми разкри нещо от големия европейски диалог, което дори и не съм се надявал да чуя тук в академично общение и да бъде така точно по некнижен начин, а също и да не може да му се възрази с едно “Но какво ме засяга всичко това!” Тук се съдържаше българска съдба. Изчетох с огромно въодушевление и другите две книги на Попов, “Българската идея” и “Идеята за Европа през вековете”, поразили ме със същата гениална лекота на връзки и оценки, които ние тук премного усукваме и тогава изпитах истински срам за моето университетско образование и за непрежалимата липса на такъв европейски мисловен хоризонт, в който българската идея да се отбелязва с достойнство и в един добре преценен мащаб. Изпитах тягостното усещане, че съм си губил времето, че са ме занимавали с глупости, че съм се поддал на късноживковистка маниерност и на следдесетоноемврийските и псевдоморфози в духа на Попър. Обзе ме ужасно чувство за недействителност, за “големо” фалшименто, за синтетика… за липсваща същина… Тук би трябвало да вметна, че след Михаил Арнаудов, вече в изгнание Стефан Попов е възпитател на младия Цар Симеон II.

Опитах се да си призная с цялата възможна суровост, че не мога да разчитам на себе си, на образованието си, на така нареченото мое поколение, доста хилаво, впрочем, на софийските маниерности на интелектуалисткия амбианс, който, ще ми позволите да си послужа отново с така циничния Адорно, бе предприел печален опит да помири буржоазен морал и анално задоволяване. Тогава си казах, трябва да проуча, съблюдавайки мнителност спрямо съвременниците си, чрез мемоари, спомени и архивни свидетелства “археологическата стойност” на българското като нещо безвъзвратно загубено, или пък изфалшифицирано. Уви, можеше да се разчита само на неколцина стари софийски фамилии, само на хора, получили образованието си преди войната, на бележити емигранти от величината на Стоян Денев, Стефан Груев, преждеспоменатия Попов, граф дьо Бурбулон, проф. Цанков, на докладите на българските пълномощни министри през 40-те години, примерно –  грансеньорът на българската дипломация Кьосеиванов, на швейцарските пълномощни министри в София, едни от най-обективните наблюдатели на българския живот до преврата.

Ако, колкото и да звучи банално, републиканският съветски режим предприе открито обезбългаряване, но в някаква степен посредствеността и догадката, че се посяга на самите основания на държавността, а те много, ама много искаха да управляват, го възпряха и така едно обезбългарено, стерилизирано българско се манифестираше по нескопосен и глупав начин, то сега ние съвсем не сме предпазени от стерилни синтези, които вече вършим по навик, поради образованост, без да забелязваме дори, защото не ще да са особено сигурни образците на светскост и образованост на една хуманитарна среда, която бе чела повече Цветан Тодоров и Юлия Кристева, нежели Бенямин и Хайдегер, а защо не и един Стефан Попов.

Едва Тончо Жечев, царство му небесно, има проницателността, след запознанството си с него в Залцбург да разпознае величината и да даде път на издание в България. Ала това разпознаване бе възможно, защото в Тончо Жечев се съглежда българска съдба… С две думи – преформулирането на българската идея днес в европейски мащаб и глобално не следва да бъде една изкуствена синтеза, а усилие по установяване на “археологическата стойност” на българското. Дотам сме я докарали.

Не е за вярване, че синтезът на българското пред лицето на Европа и света е интенция, отправена в съответствие с указания, чиято задължителност се съблюдава от упълномощени за това български институции, към засрещане на лимитиращи я програми. Тук някъде в цялото това отношение трябва да се отбележи българската идея, която би била непотребна, ако въпреки своето съобразяване на отправеност извън българското няма потенциала да оползотвори с оглед на своя специфика.Част от достойнството и на отлика на облика, се състои в тайната, в елемента на недомлъвност, в никакъв случай не в една пълна откритост, яснота и прозрачност, както е много модно да се изразяваме сега. Верно е, че тайната не може да кандидатства за членство в Европа, ала плодотворното  състояние на българския дух е странна, мистериална импрегнация, която може да се случи, а може и не. Ако се е случила, тогава европейска приобщеност не се обсъжда, а ако не се е случила, тогава никакви програми не помагат. Още повече пък в ситуацията на един народ, който има в историята си такъв щастлив период, ала паметта му отбягва всячески спомен за това…Може би за да се даде политически кредит на  работливците в офисите, безлични и-мейл адресати на всеповикване, със семпло департаментално образование по точкова система и ентусиастично заекващи  на америкън-сленг: О кей, ъпгрейдваме файла, don’t worry, уи ар all right!

Нерядко една идея се насочва по пътища, по които я очаква най-голямото и самоопровержение, ала и самоопровержението е, което може да конституира убедително една изглеждаща да търпи временен провал идея.

За нас, българите, идеята за Европа, или онази за един отвъдевропейски глобализъм е идея, публичното обсъждане на която вече е надделяло в съмнителен превес, горчиво намекващ  несбъдване, а също съдържащ и елементи на гузност поради открита фалшификация или мистификация. Казано с един език, сред причините за чието отбягване е и една прононсирала се като глобалистка претенция, формите се отбелязват, но не се живее в тях, животът на формите си остава заглавие на небезизвестна френска книга, преведена на български, но живеенето и умирането във формите, това вече е прекалено, това е цена, която не ще заплатим.

Няма какво да се лъжем, идеята за Европа и патосът на глобализма съмнително са се втвърдили в идеологическо клише, а идеологическото клише крие зад гладките си формати сбъркана пропорция, само по себе си е една диспропорция, удобен претекст за неживеене.

Тъй като това клише днес е добило печална популярност, за която вицово ме подсеща една завърнала се от Брюксел приятелка, донесла ми за подарък сребърна щипка за банкноти, украсена със звездичките на европейската общност, няма как да не изложим, съблюдавайки краткост, какво то скрива, деформира в неулученото съотношение и тъй паразитира около неизчерпаемия потенциал на самооблъщението. Не е необходимо, пише Стефан Попов в “Идеята за Европа”, да изравяме богатствата на Тракия, за да блестим с исторически богатства, иска се да пазим от ръжда златото на човешката мисъл, чиито първи проблясъци идат именно от миниатюрния свят на Егея, заплашен днес да бъде прокуден напълно от нашето образование. Впрочем, изравянето на някой тракийски ритон, или пък в наше време подаряването на копия на този ритон на височайши гости, като да речем –  кралицата на Дания, отваря малко неудобния въпрос за “археологическата стойност” на българското или за фетишизирането на голямата ни претенция за европейска приобщеност в археологическата реплика на нещо достатъчно старо, тъй че да се отбегне резонния въпрос за съвременната обосновка на това притезание. Последното, трябва да отбележим, се движи необезпокоявано в постмодерното тра-ла-ла на приказките за мрежи и полета и включването на България в тях, дрънкалка, подновяваща изтъркания шлагер на българската хуманитаристика от 80-те и 90-те години, цялата синтетика на семиотичните, Лотмановско-Тартуски, текстуално-контекстуални многоглаголствания и бръщолевеници в един, какво пък, нека признаем, не особено широк научен хоризонт на синтетичното “българско” и комплементарното му “общоевропейско”.

Другата посока на обосноваване на нашето притезание изглежда да се представя като “търговско-пазарна” с печално-неуяснения баланс на виртуално търговско взаимоотношение, в което ние изглежда да не сме наясно с нашата оферта – дали предлагаме сирене, вина, оперни примадони, проститутки или розово масло. Търсената да се прикрие диспропорция, бих искал да отбележа с цялата безпощадност, на която съм способен, е именно сбърканото съотношение на собствено жизнено пространство, унаследеност и проект. Прекрасно е да унаследиш тракийски ритон, но не само за да подариш копието му на една кралица, а за да бъде той част от едно мислимо благосъстояние и за да може в проект унаследената му форма да има простор за възпроизводство и вариация, разбира се ако на тази форма се държи наистина и се счита неотменна част на едно споделено жизнено пространство. Неминуемо във вещта се влагат както нежеланият аспект на едно иманярско отношение към унаследената скъпоценна реликва, която може да бъде изтъргувана за много пари на черно, да речем в Швейцария, така и непотребността и извън музейно-витринното и присъствие като безспорна културна ценност, един вид златно обезпечение, пазено в трезора на банка, а също и репликирането и в сувенир, нещо като гипсова Нефертити, или пък не по- отрадното многоучено разглаголстване върху артефакта, участващо във фетишизиране на научни конструкти, псевдоморфози на вещности, прашно-непотребно задръстили нашето жизнено пространство. Тези вложения се надхвърлят само в трудността на едно реципрочно усилие – унаследената вещ да се превърне в жизнен свят, а жизненият свят да смогне да се събере във вещност, в която да се пази след отмирането му.

Единствено споделеността на европейските мисловни форми и усилието да се удържим в собствения свят на българското, пазещ самоценност въпреки обстоятелствата и предотвратяването на което може да бъде наистина болезнено, дори пароксично, на мен се разкрива като безусловно европейска участ, схващана като грижа за българското. Разбира се обобщеността на това схващане може да се провини, защото не държи сметка за сложната система на йерархии и взаимоотношения, в която следва да се разгърне, при все че улавя на всяко от тях онази трудна импрегнация, без която на свой ред  цялата конструкция е напразна. Тази импрегнация инцидентно съществува, но като актуална цялостна подредба, струва ми се – не. Съществувала е най-пълноценно по време на третото Царство и можем само да съжаляваме, че сме я загубили като интегритет. Питам се защо това време е така плодоносно? И ще предупредя, че тук навлизам в сферата на моята предубеденост…

Твърдя, че не е възможно да бъде унаследен целият комплекс на българското- това е непосилно и неубедително. В индивидуума кулминира някаква негова идиосинкразно скрепена, посилна извадка – оставащото извън нея е в обсега на чуждеещото се, ала винаги и неочаквано може да се усвои и преактивира. Вложенията са в рамките на един образователен ценз и в размерността на едно обозримо културно поле, разбира се императивно действат и модели на съчетаемост, ала цялостната синтагма е непредвидима в резултиранията си, дори и затова, че се вписва в един непременно личен проект. И тъй, аз считам за плодотворни синтезите на българското пред лицето на генеалогично удостоверената родовитост, тъй като така то получава  нобилитетен индекс, правещ го да надхвърля националното. Републиканската поправка анулира транскрипцията на българското в понятията на евгеничното, спекулирайки с един страх, нечужд на определени кръгове и приписван като важна характерологична особеност на българите –  да се предрешат на страната на превъзходното. Ако върховната републиканска власт олицетворява суверенитета, ала отвъд санкцията на Църквата и пиетета към произхода в евгеничното му олицетворение в монарха, то тя в тази секуларност изразява преди всичко суверенитета си спрямо тези две величини. И двете биват деградирани до декоративни величини, до “археологически стойности”, присъстващи музейно и репликирани в различни сурогати. Тъкмо така в националния ни герб бурбонските лилии могат да се превърнат в наниз от кръстчета и династичната линия в учреждаването на модерната българска държавност да бъде изведена, погребана, заменена с надгробния си кръст. Монархическата институция стимулира експонациите на българското, тъй като се явява евгенична емисия на европейската родовитост, упълномощена в свещен обет да представлява превъзходността на българското. Индексът на българското, колкото и патетично да звучи това, по презумпция трябва да бъде индекс на превъзходното. Тъкмо превъзходността на българското, способност, която е в най-интимна зависимост от обхвата и богатството на унаследеното, дава правомощията на един елит. В този смисъл грижата за българското е консервативна ценност и е лишена от какъвто и да било демократичен патос. На сюблимните изражения на българското не може да бъде отказан евгеничен субстрат, тъй като това води до преуговарянето му в плана на мизерията и срама, до плебеизацията му, до лишаването му от същностно измерение с произтичащите от това замени и гузност на подмяната.

Републиканската поправка посегна на основанията на властта, с което опорочи упражняването й. Унищожението на монархията не бе само разправа с една беззащитна вдовица и двете и деца, то бе една флагрантна разправа с олицетвореното в особите им българско, бе унищожено вложеното в европейската династия българско,  европейската родовитост, на свой ред вложена в българското, самата възможност да бъдат мислени безразделно, в идентично-различна самост, символизираният произход, неприкосновеността на особата, която, прочее, се явяваше особност на българското на едно висше равнище, самата идея за природа, оприродняването на властта в царската двойка, изключителната интензивност на тези, гореказани вложения, които бяха делегирани  в дисперсирани, екстензивни републикански форми и практики и най-сетне и което е най- страшното- самите основания на символическото.

Оттук, прочее, то следваше да бъде синтезирано в секуларизирани деривати. Нима след преврата, ще кажем липсваха художници, писатели, университетски професори? Имаше и още как… Но това съвсем не съставляваше пълноценна картина на европейски живот. Самото злоупотребление с властта и преуговарянето и в несимволичен план, една кощунствена синтетика, вървеше ръка за ръка с преуговарянето на българщината  като една опърничава и неподвластна на усмиряване примитивно – романтическа дивотия, с всички фатални вричания и зазиждания, етнофотографии и диалектоложки аутентицитети или пък пролетарско- професорален декаданс, който следваше да наподоби една подпухнала, усъмнена в основанията си аристократичност при изричната уговорка, че аристократеенето се осъжда строго. Доста лукаво, бихме казали, като претекст за кражби на дребно, върху които се гради авторитет. Затуй и обикновено появите на монарха след промените в България се съпровождаха с дребнав коментар, а напиращите да се срещат с него интелектуалци, много обичаха да разправят колко той бил посредствен и нищо не казвал в изявленията си, тъкмо понеже със самото си присъствие поставяше под съмнение съмнителния им, изконструиран книжно аристократизъм, както впрочем и въобще наличието на среда. Друг е въпросът, че съвършено не се рефлектираше това, че монархът не е длъжен да отговаря на техните академични пресантимани, че особата не е повинна на една изразителност, защото символически вложеното и удостоверено в нея не е консенсусна комуникативна величина, а такава на откровението и не се пререшава всеки път в импровизиран мизансцен.Тук можем да се отдалечим от образците на интелигентския култ към дискурсивното и да се върнем назад в историята, вземайки за пример писателя Светослав Минков, очевидно некомунист, който пише позорен текст, наречен “Ние, туземците”, разбира се след преврата, където квалифицира Кобургите като отлични зоолози, устроили в България образцово немско имение и които се отличавали и като звероукротители. Обаче туземците, пише  страстният почитател на Майнринк, изскубнали Кобургското дърво от плодоносната си нива и го изхвърлили като непотребен бурен с помощта на руските другари, очевидно носители на друго “градинарско”  умение, чиито несъмнени възможности се съглеждат днес в напълно разпердушинената Ботаническа градина в центъра на София. Както е известно, Минков е прононсиран германофил преди и по време на войната /или според както се случи/ и при гостуване в Берлин твърде помпозно се ръкувал с Хитлер, което е удостоверено в  многобройни снимки. Но да кажем, че това е една Андрешковска хитрост, подобна на тази, която го води към дипломатическата мисия в Токио по комунистическо време, нещата биха били донакъде ясни. Но не съвсем – защото Светослав Минков е известен със своя дендизъм, с лулите си, с английските си костюми и рогови рамки за очила, както и с някои безспорно изящни четива с диаболичен оттенък, въобще с дискретния чар на буржоазията, и най-подир да напише такива простотии, та нима това не е безутешно свидетелство  първом за това, че джентлементството на г-на Минкова се оказа срамна травестия, второ, че е окаяна онази интелигенция, която предлага волнонаемен труд  на пролетариата, била тя демократическа, земеделска или социалистическа, трето, че нямаше по-сигурно и, за да се съобразим с вкусовете на Минков, диаболично средство да се ерозира и компрометира всякаква фикция.

Ето една смислена тема за академично занимание с травестия, извън изкуствено внесената от Америка gender-проблематика, според която някои тук се чувстват длъжни да изпишат стотици страници  по въпроса как жените се обличали като мъже и vice versa, та да ги признаят за доктори в Централно-Европейския Университет, а тук да се разпишат в амбианса с попадаща в полето компилация.

Въобще националната литература в тази връзка съвършено не трябва да се надценява, каквито и постижения да има, защото остава на едно равнище на твърдене, на което индексът на литературното отпраща всичкото в сферата на фикционалното, а фикции всякакви. Дори и преартикулирането и в реда на националната идеология, както това става с така наречените народни поети, като Вазов, да речем, или пък онези, в които се зачува официозен глас, ни води само, както се изразява Стефан Попов, към “крайбосфорен шум”, с произтичащите от него хвалби и преувеличения. Ученото подхващане на проблема за импрегнациите на българското и равнищата и в ситуация на суспендирана евгения ни води в сферата на специализирани амбиции за авансиране на предпочетени сциентистки конструкти в обезродени селения, но с неотменна властова претенция, па дори и във функцията на съветници и писачи на речи. Целият късноживковистки и днешен окаян академичен снобизъм има печалната си причина в това и най-вече в един оказал се неизчерпаем потенциал на самооблъщението, че травестии всякакви са възможни – души и тела в мрежовидна взаимозамяна, в толеранса на спонтанното новопроизводство на новобългарски инициативи и мероприятия, бодро и без ангажимент за какъвто и да било  културен идентитет.

И тъй, оказа се, че покушението връз един така ползотворен синтез бе лесно извършено с инфантилен ентусиазъм, който печално се продължи в изтласкването на загубата чрез синтетични конструкции, които са необитаеми и сбъркани като мащаб. Деструкцията, като политическа платформа или сциентистка нагласа, ни води към още по- голяма обезлюденост на родното, което неумолимо се превръща в евтин сувенир, непонятно-непълнолетна претенция за обитание на абстрактни европейски селения при очевидната занемареност на собствените, досущ заприличали на ограбени от иманяри тракийски гробници.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Любомир Милчев - Денди е български писател, водещ и участник в телевизионни предвания. Завършил е специалностите Българска филология и Културология в СУ ”Свети Климент Охридски” през 1988 г. По време на доктората си специализира в университетите на град Хайделберг и град Бохум, Германия. Превежда “Кант и проблемът на метафизиката” на Мартин Хайдегер. В последните две години на доктората си е главен редактор на културно - информационния справочник за София “Градът”. Автор на редица книги, сред които "Проглеждането на гледката", "Далматинецът Марципан", "Комедиантите","Светлописи" и "София Енигма - Стигма".

Харесайте ни във Фейсбук:

Бюлетин

ПОЛИТИКА

ОБЩЕСТВО

БИЗНЕС

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели