Select Page

Автентичност с много имена

Автентичност с много имена

Вчера беше обявено обединението на пет партии, които щели да се борят срещу „Завладяната държава”. От тези пет едната е традиционна (макар и отдавна не традиционалистка) и изпаднала в перманентна философско-лидерска криза, втората е мъртвороден политически проект, ползващ се с асиметричен финансов и медиен комфорт, а останалите три са толкова нищожни по отношение на същността и идеите си, че дори не подлежат на обсъждане.

Очевидно неформален лидер на неформалното засега обединение ще бъде политически и професионално неопределеният Христо Иванов, а председателят на ДСБ ген. Атанас Атанасов ще се задоволи с ролята на негов асистент. Това е логично следствие от поведенческата линия, която т. нар. градска десница чертае от известно време насам: първо отказа ключов министерски пост в полза на Иванов, после напусна властта след оставката му, остави го спокойно да примамва с послания крайно ограничения и фрагментиран електорат близо месец преди появата на „Нова република”, а накрая се зае самопожертвователно със задачата да реанимира провалилата се на изборите коалиция „Да, България!”/„Зелените” и то с екзотичната добавка ДЕОС. Напомням, че въпросната коалиция беше формирана с претенцията да се бори с мафията, но единственото, което успя да постигне, беше да й осигури безпрецедентен парламентарен комфорт.

Покрай всичко това върви и един нелеп опит за подмяна на терминология и ценности. Вече няма „дясно”, има „европейско” и „демократично”. Ще си помисли човек, че сме някоя сибирска република с авторитарен режим, в която не са провеждани избори от десетилетия. И докато за Христо Иванов, чиято цел засега изглежда се ограничава дотам да се разхожда усмихнат между 300-те си съмишленици, които периодично се събират пред съдебната палата, това може и да бъде оправдано, неясно остава защо ДСБ са се хванали на подобно гибелно за тях хоро. Тази авантюра е последното, от което обърканият и пооредял партиен актив има нужда, особено след като му се наложи да преглъща коалиции с Кунева, ГЕРБ, АБВ на Румен Петков и Георги Първанов и безобразните Патриоти, понастоящем ортаци на Волен Сидеров.

Като цяло може да се заключи, че днес самопровъзгласилото се за „атентично дясно” е точно толкова автентично, колкото и дясно. Дори да оставим настрана това, че през няколко години се явява на избори преформатирано и с ново име (което далеч не е маловажно), трудно може да се обясни прегръдката му с яростни културни марксисти, гей-активисти, като и хора, за които е нормално София да е осеяна с глутници бездомни кучета, но не и с високи сгради, и които са противници на забраната за движение на каруци по улиците на града. Невъзможно е дори да се търси някакъв сух прагматизъм, защото няма социология, с която той да бъде оправдан. Спорно е, че с напълно отдалечените от реалностите в страната високопарни послания новото „принципно” обединение би могло да привлече електорален ресурс, като в същото време е неясно колко от последните стискащи зъби свои членове ще загуби ДСБ. Проблемът пред десните избиратели в България не е в това, че имагинерното дясно се е разцепило, а че то изобщо не съществува. Има 20-тина несъстоятелни политически организации, които по никакъв начин не могат да запълнят огромния вакуум, а тези, които все пак биха могли да го сторят, са прекалено заети да си играят на „нито леви, нито десни” и да обясняват как идеологията в политиката няма значение, въпреки че процесите в цяла Европа сочат точно обратното.

За съжаление, в България не се наблюдава определяне и консолидиране на дясното. Напротив, бавно и методично се върви към неговото унищожение. Това налива вода в три мелници. Първо, на местните представители на транснационалния либерализъм, който копнее за разединени и лесно манипулируеми групи хора. На второ място – псевдодясната, а всъщност соц-носталгична, партия ГЕРБ. Последни идват т. нар. националистически организации, които със своето празнословие обсебват патриотичната част от населението, която макар многобройна, не е способна на по-задълбочен анализ върху тяхното лицемерие и лежерното им отношение към отговорностите на властта. Когато няма дясно обаче, няма и ляво, а резултатът е, че вместо сблъсък на управленски концепции на обществото се предлагат евтини шоу програми и циркаджийски номера. От този миш-маш се възползват политически чучела като Николай Бареков, Веселин Марешки и Слави Трифонов – красноречив израз на социалното разложение и апатия. Тук точно е ролята на дясното. Неговата задача е да накара отделния човек и обществото да повярват в себе си, а не да ги отблъсква с жълтопаветни абстракции и фалшиви герои. Или абсурдни обединения от днес за утре.

 

* Колажът е на Мисъль.
Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Завършил мрежови технологии във Флорида. Работи в DXC Technology. Живее в Русе, женен с две деца Член на Демократи за силна България.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели