Реставрация

[et_pb_section bb_built=“1″ admin_label=“section“ _builder_version=“3.0.50″][et_pb_row admin_label=“row“ make_fullwidth=“on“ custom_padding=“25.4375px|0px|25.4375px|0px“ background_position_1=“top_left“ background_position_2=“top_left“ background_repeat_1=“no-repeat“ background_repeat_2=“no-repeat“ _builder_version=“3.0.50″ background_size=“initial“ background_position=“top_left“ background_repeat=“repeat“][et_pb_column type=“4_4″][et_pb_text admin_label=“Text“ _builder_version=“3.0.51″ background_size=“initial“ background_position=“top_left“ background_repeat=“repeat“]

Изчетох внимателно текста на Ивайло Дичев, в който коментира демонтажа на паметника, носещ претенциозното име „1300 години България” пред НДК. Той греши, греши много в перспективата. Но е и същевременно прав за едно – това е подмяна. При това без задръжки и угризения.

Това не е тихомълком замяна на един националистически паметник за друг такъв, само че царски. Това е замяна на един национализъм с друг. Гласно, без срам. Защото е праведна замяна, дълго чакана, необходима. Замяна на една визия за България с друга. Демонтаж на онази България на Живков и Димитров, България, всичко друго, но не и „народна”, в която всяка заповед е предпоследна. С цялото й партийно-детерминирано псевдоизкуство. България, която се отказа от националният си идеал и идентичност, но пък в която се сменяха имената на българските турци по прищявка на силните на деня.

Какво идва на мястото на демонтирания паметник? Реставрация на онова, което е било преди това там – Мемориалът на загиналите воини от първи и шести пехотен полк през Първата Световна война. Построен през 1934 г, той в унищожен през 1980 за да освободи място за въпросното произведение на изкуството в авангарден социалистически стил.

 

[/et_pb_text][et_pb_divider _builder_version=“3.0.51″ divider_style=“solid“ divider_position=“top“ hide_on_mobile=“on“ /][et_pb_testimonial background_layout=“light“ quote_icon_color=“#454e7d“ portrait_width=“20″ portrait_height=“20″ _builder_version=“3.0.51″ body_font=“Comfortaa|on|||“ body_font_size=“18px“ body_text_color=“#454e7d“ use_border_color=“on“ border_color=“#454e7d“ border_width=“5px“ custom_margin=“|||“ custom_padding=“|||“ custom_padding_last_edited=“off|“]

За това този дълго чакан демонтаж е и почит. Почит към онази България, в която свободни българи – независимо от религията или дори етническия си произход, защитават границите й и се стремят към общ национален идеал – крив или лош, но рамо до рамо. Това не е култ към Голямата война, а уважение към предците ни – и включително към онези, чиито имена са написани няколко метра по-нагоре от разрушения вече бутафорен монумент на архитекта Старчев – на мемориала на жертвите на комунизма.

[/et_pb_testimonial][et_pb_divider _builder_version=“3.0.51″ divider_style=“solid“ divider_position=“top“ hide_on_mobile=“on“ /][et_pb_text _builder_version=“3.0.51″]

 

Извършваме подмяна и за нечий ужас въобще не се свеним. Подмяната е също и на онзи национализъм (а всъщност национал-комунизъм, т.е. де факто нацизъм) на хора с малко име „агент”, все говорещи за сапун, но самите те – крайно нехигиенични. На онзи национализъм, все дирещ врагове и разделящ нацията ни на „фили” и „фоби”. Онзи нестъпил в църква национализъм, изключващ половината българи – българските мюсюлмани – от числото на „чистите”. Напук на факта, че по старите войнишки паметници често четем имената им.

 

[/et_pb_text][et_pb_divider _builder_version=“3.0.51″ divider_style=“solid“ divider_position=“top“ hide_on_mobile=“on“ /][et_pb_testimonial background_layout=“light“ quote_icon_color=“#454e7d“ _builder_version=“3.0.51″ body_font=“Comfortaa|on|||“ body_font_size=“18px“ body_text_color=“#454e7d“ use_border_color=“on“ border_color=“#454e7d“ border_width=“5px“ url_new_window=“off“ quote_icon=“on“ use_background_color=“on“ quote_icon_background_color=“#f5f5f5″ text_orientation=“left“ border_style=“solid“ custom_margin=“||10px|“]

Национализма на Дружба „Родина” и Мустафа Шарков, на полковник Борис Дрангов, на Вазови, на Обретенови, на Стефан Стамболов, на капитан Списаревски, на екзарсите Стефан и Кирил, на Н. В. Борис III Обединител, на Осман Нури ефенди, на Атанас Буров – щурмувал Одрин като депутат между другото, на неизброените още имена на войници, загинали за нова България.

[/et_pb_testimonial][et_pb_divider _builder_version=“3.0.51″ divider_style=“solid“ divider_position=“top“ hide_on_mobile=“on“ /][et_pb_text _builder_version=“3.0.51″]

Паметта за онези, водени от идеал, който днес може би не разбираме и който от образованата би европейска перспектива ни се струва вехт, но определено не объркан, расистки, застинал във времето и наложен със сила – а чистосърдечен, изконен и изстрадан. Това е нашата гордост и нашето достойнство. Това е, което предлагаме в замяна.

И тази подмяна, твърдя, е не само необходима, но и дори леко закъсняла. Това е своеобразно извинение, джентълменски реванш на самата българска култура – онази, чиито букви дори биваха обявявани за „врагове на народа”, „шовинисти” и „буржоазни отживелици”, на онази, която болшевиките въпреки всичко не разрушиха. Самата комунистическа идеология, която се разпадна и чиято символична предпоследна отломка (остава МОЧА) е на нескопосания паметника на онази история и култура, която комунистите не разбраха, която се опитваха първо да унищожат, а след като не успяха – да употребят. На онази българска култура, която макар заключена в датата 9. IX. 1944 не застина в музея на 1300-те години, които й бяха отредили от Партията, а напук на всичко продължи, макар засега с плахи и неуверени стъпки, напред.

[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=“3.0.47″ background_size=“initial“ background_position=“top_left“ background_repeat=“repeat“][et_pb_column type=“4_4″][et_pb_text text_orientation=“center“ _builder_version=“3.0.69″ saved_tabs=“all“]

(Снимка: БНР)

[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]

Подкрепи Мисъль в Patreon

mm
Тома Петров

Независим журналист, християнски апологет и икономист. Завършил е висшето си образование в УНСС, откъдето има бакалавърска степен по журналистика и в момента следва магистратура във Финансово-Счетоводния факултет. Интересите му са насочени към изследването и опознаването на европейските и средиземноморските култура, народи и религии и съжителството между тях, но също така и към съвременните икономически и политически теории, които могат на направят това съжителство успешно и възможно.