…ведно със дъхащата разпри Ата,

развързал кучетата на войната,

над всички ще кръжи и вика: „Мъст!“

"Юлий Цезар", Уилям Шекспир

В своята философия, изследващата природата на тоталитарните режими, Хана Аренд описва тоталитаризма като нещо ново и безпрецедентно в човешката история. Докато в нейния ход е имало наистина прекалено много пролята кръв, страдание и мъки, то за първи път едва през XX век това ново явление решава да постави самата човешка природа под риск като я атакува директно, проверявайки системно истинността на своето убеждение, че всичко е възможно. В своите концентрационни лагери и в цялостната си система тоталитарните режими осъществяват едно пълно господство върху човека, унищожавайки го като юридическа и морална личност и накрая лишавайки го от иманентно присъщите му качества на индивидуалност и спонтанност, превръщайки го в „човешки екземпляр от животински вид“, както казва самата Аренд.

Така през ноември 1917 г. на власт в Русия чрез преврат идва една политическа партия, която още в първите месеци на своето управление налага своята власт, превръщайки мислените и разписаните идеи на своите теоритици на практика. Години преди появата на Адолф Айхман тази партия, на болшевиките, прилага масов терор, прочиства обществото от представляващите според нея врагове, вкарва милиони по концентрационни лагери, прогонва милиони други извън страна им, разстрелва, коли, беси и граби, опитвайки се да вземе и да задържи властта. Месеци след преврата им, в разгара на една кръвопролитна гражданска война, болшевиките разстрелват и последното руско царско семейство, не толкова като спонтанен акт предвид приближаващите към Екатеринбург бели армии, колкото като знак към целия останал свят, че за тях, представителите на тоталната власт, всичко е възможно.

Именно и в онази злокобна юлска нощ на 16 срещу 17 юли 1918 г., когато краткото сибирско лято е в разгара си, в сутерена на Ипатиевия дом в Екатеринбург са разстреляни последният руски император Николай II, неговата съпруга императрица Александра Фьодоровна, престолонаследникът Великият княз Алексей, Великите княгини Олга, Татяна, Мария и Анастасия и придружаващата ги свита. Романови управляват Русия в продължение на 304 години, дошли на власт непосредствено след Смутното време, а Николай II идва на престола през 1894 г. Неговото управление представлява низ от противоположности и противоречия. По времето на Николай е приета първата руска конституция и Русия става по-европейска от когато и да е било преди, докато в същото време процъфтяват различни мистични форми на християнството паралелно с избуяващ национализъм. Империята преживява безпрецедентен икономически растеж и населението забогатява, случват се редица реформи, руската рубла става изцяло обезпечена със злато, но в същото време се случват и две революции. Прозвището му „Миротворецът“ предвид конференциите за мир и разоръжаване, които инициира(станали основа за възникване на Хагския арбитраж) съществува редом с това на „Николай Кървавия“. Участието на Русия в Първата световна война обаче се оказва гибелно за монархията. Императорът е принуден да абдикира, а на власт идва Временното правителство. Той и семейството му първо са задържани в Царское село, впоследствие изпратени в Тоболск, а накрая в Екатеринбург до фаталната юлска нощ на 1918 г.

По това време Екатеринбург е считан за една от сигурните крепости на червената власт. Именно затова и е избран. Но през лятото на 1918 г. няма нищо сигурно. През пролетта на същата година, успешно проагитирали разпуснатата армия, болшевиките изпращат нейните ешалони обратно по родните им места, носейки своята власт на техните саби и щикове. Само няколко месеца по-късно обаче тази власт се руши. На юг по поречието на Дон и Кубан действа Доброволческата армия под водачеството на генералите Корнилов и Деникин. Атаман Дутов вдига Поволжието, в Далечния Изток болшевишката власт изчезва в рамките на дни, а в Сибир Чехословашкия корпус под командването на Дитерихс заедно с казашки сили и войски на Директорията в Омск тласкат Червената армия на Берзин все на запад към Москва.

Опасността да бъдат освободени представителите на царското семейство става съвсем реална в ръцете на Ленин и Троцки и те се опитват да съставят план. Докато Троцки няма никакъв интерес в убийството на семейството и дори мисли да ги изпрати в Англия или Германия при техните родини, неговият поглед е съсредоточен във фигурата на бившия цар и в идеята за грандиозен съдебен процес срещу него в Москва. Ленин обаче има и други страхове – живото знаме, в което може да се превърне всеки един член на императорската фамилия за Бялото движение, както и евентуалната реакция на германците. Императрицата е братовчедка на германския кайзер Вилхелм II, а фон Мирбах, посланик на Германия в Москва, живо се интересува от нейната съдба.

Германският Генерален щаб пък е в състояние да хвърли своите батальони срещу новата руска столица, помитайки за отрицателно време слабите и дезорганизирани части на Червената армия по пътя си, а с това и болшевишкото правителство. Затова Ленин чака удобен момент – от една страна Троцки заминава на фронта, а от друга той прехвърля отговорността за убийството на Уралсъвета.

В полунощ на 16 срещу 17 юли 1918 г. семейството е събудено. Те получават обяснение, че трябва да бъдат преместени на друго по-сигурно място. След половин час, вече облечени, те биват отведени в сутерена на къщата, предварително подбран от Яков Юровски(командващ екзекуцията) заради дебелите му стени. По молба на царицата са донесени столове като императорската двойка сяда. Николай държи Алексей в ръцете си, докато всички останали – четирите дъщери, доктор Боткин, слугата Труп, Демидова и готвачът Харитонов се нареждат прави зад тях. Изведнъж нахълтват екзекуторите като Юровски набързо прочита заповедта за разстрел. Неразбрал царят пита „Какво, какво?” като в отговор следват изстрели.

Всеки от екзекуторите има предварително определен член на семейството и свитата, в който да стреля, но когато убийството започва всички стрелят в царя. След това се прицелват в доктор Боткин и в царицата, които падат покосени от куршумите. Дъщерите, виждайки смъртта на родителите си, започват да крещят. Олга се опитва да се прекръсти. Куршумите обаче сякаш не засягат дъщерите и те не умират като рекушират от тях и се блъскат в стените. Впоследствие се оказва, че те са носили специални корсети, в които са били пришити скъпоценности, които са действали като бронирани жилетки. Въпреки това накрая са покосени от куршумите, но отново не умират, а продължават да дишат. Налага се да ги доубиват с щик. Щикът обаче се оказва затъпен и се налага да бъдат мушкани многократно докато умрат.

Камериерката Демидова се мята в истерия и се прикрива с една възглавница, в която в последствие се оказва, че също са съшити скъпоценности. Накрая и тя е доубита с щик. Слугата Труп и готвачът Харитонов биват убити от куршуми. Всичко е в пушек от изстрелите, а подът е в кръв. Царевичът Алексей продължава да дава признаци на живот като се събужда и започва да стене. Юровски го настъпва по главата и стреля от упор в ухото му, след което момчето затихва. След като всички убити биват проверени за признаци на живот от тях биват свалени скъпоценностите и часовниците. Мъртвите тела биват натоварени на камион, чиито двигател е работил през цялото време, за да заглуши изстрелите. В същото време в къщата войници се опитват да изчистят кръвта по пода. В камиона обаче някои все още се оказват живи и вече мъртвите отново се размърдват – екзекуторите са в ужас и тъй като не могат да стрелят на открито дават на Ермаков един щик, който ги доубива окончателно.

След това камионът потегля към местността „Четиримата братя”, където убитите са разсъблечени и от тях са иззети всички скъпоценности. Открити са и „бронираните жилетки” на Великите княгини от скъпоценни камъни, както и перлен пояс, носен от царицата. Телата са хвърлени в една шахта, след което убийците се връщат обратно в града. За свой ужас Юровски научава, че хората на Ермаков са се разприказвали и че градът гъмжи от слухове за убийството и къде са погребани Романови. Именно тогава той започва да планира препогребване като за целта набавя бензин и сярна киселина. През нощта те отново се връщат при шахтата и под светлината на факлите започват да вадят телата от ледената вода. Натоварени на каруци и камиони те поемат към дълбоките шахти в местността с цел да ги погребат там. Трудностите на терена обаче ги подтикват към по-радикални решения и те се опитват да изгорят някои от труповете. След като не успяват да ги изгорят напълно, те ги закопават(става дума за труповете на Демидова, Алексей и една от дъщерите) и прикриват гроба. След това продължават пътя към дълбоките ями. Достигайки там те изхвърлят останалите тела от возилата и отново се опитват да горят, но не успяват. Използвайки оръжия, те обезобразяват труповете и накрая ги заливат със сярна киселина, за да ги превърнат окончателно в неразпознаваеми и да премахнат миризмата от разлагането. След това телата са захвърлени в ямата, а върху тях са натрупани траверси, пръст и съчки. Юровски хвърля една граната, за да взири околните стени и да срути шахтата. Накрая след като затрупването и закопаването е привършило те минават няколко пъти с камиона върху гроба, за да прикрият окончателно следите.

Трагизмът на това събитие е само страница. Цялата история на Романови е изпълнена с мистерии и загадки. Независимо дали ще става дума за пророчествата на Распутин и Даря Осипова, за среднощните видения на император Павел, за началото в Ипатиев и завършека в Ипатиев, за кутията на императрица Мария, всичко неминуемо може да бъде обвързано с една доза мистика и легендарност, която в популярната култура често може да се намери като „проклятието на Романови“.

В участието на убийството на последното царско семейство участват различни личности по един или друг начин. По един или друг начин обаче всички са застигнати от злощастна съдба. Разстрелът и цялото дело се дирижира от фотографа и чекист по съвместителство Яков Юровски. Юровски умира в страшни мъки от язвите си в московска болница. Лукиянов и Ермаков са застигнати от тежки нервни разстройства. Белобородов, който оставя в уралските планини костите на петнадесет Романови, по-късно е диагнозиран с рак на гърлото. Смъртно болен, той с усилие ще преглъща течната храна, която му се поднася с лъжичка, докато не го застигне 1938 г… Да, тази година се оказва съдбоносна за мнозина участници в убийството на царското семейство – Голошчокин, Дидковски, Сафаров, Райнхолд Берзин, които през 40-те години преминават през цялата, пълна програма на червените властелини на Кремъл – ГУЛАГ, разстрел и общ гроб. Толмачов загива през Гражданската война. Войков е убит във Варшава от монархист, Мясников е разстрелян. И един друг непосредствен участник в убийството – Имре Над(Наги), който през 1956 г. ще оглави унгарското правителство по време на антисъветската революция. Гибелта с куршум ще застигне и Наги…

Съдбата не пропуска никого от тях. Дали това е историческа справедливост, някаква форма на възмездие или просто е поредната доза мистика, обвързана със съдбата на последното руско царско семейство? През 1920 г. млада жена ще направи опит за самоубийство, хвърляйки се от Белднербрюке в Ландверканала. Съвсем скоро тя ще започне да нарича себе си Анастасия, разказвайки удивителни подробности около живота на семейството. Четири години по-рано разстреляният, отровен и удавен труп на Распутин е измъкнат от водите на Мойка. Ръката на Монаха трепери, опитвайки се да направи кръстен знак… На стената на Ипатиевия дом остава надпис на немски „Тази нощ Балтазар бе убит от робите си“. Распутин го казва в своето пророчество – никой няма да живее повече от две години след смъртта му. Романови не оцеляват. Но техните убийци също…

Димитър Стоянов

Димитър Стоянов

гост-автор

Завършил право в Бургаския Свободен Университет. Юрист и бивш експерт в Министерство на Здравеопазването. Понастоящем консултант към политическия кабинет на заместник министър-председателя по правосъдната реформа и министър на външните работи на Република България