Select Page

Има ляво, има дясно!

Има ляво, има дясно!

Предистория

2013 г. е повратна година в съвременната българска история. Тя бележи на зараждането и провеждането на последната голяма политическа кампания на българското проевропейско демократично гражданско общество. Над 400 дни граждани в повечето областни градове на България демонстрираха своето неподчинение към държавата, дръзнала да предаде службите за сигурност в ръцете на един „успял млад мъж“, чиито медии са припознати като нестихващи пропагандни машини.

За разлика от предишните две големи либерални каузи, а именно приватизацията и присъединяването на България към НАТО и ЕС, тази се увенча само с частичен успех. Пеевски бе спрян, но остана една от най-влиятелните фигури в българската политика. Правителството на Пламен Орешарски и БСП изгубиха властта позорно, но никой не бе подведен под отговорност. А бруталната корупция по високите етажи се появи отново в пълния си блясък почти едновременно, този път приела формата на сагата „Корпоративна търговска банка“.

Но как стана така? Защо тоталната победа се изплъзна на реформистките сили в обществото ни? Отговорът е сложен и многопластов и би могъл да се побере в няколко тома, но днес бих искал да се фокусирам върху един от ключовите елементи от това явление, а именно разпадането на българската либерална общност на нейните две съставни части – ляв демократизъм и класическото дясно. За целта първо ще ги идентифицирам и ще очертая приликите между тях, а след това ще разгледам и разликите.

„Сам в държавата на проститутките!“ – общия корен

Без съмнение за общ баща на двете нови политически течения може да се посочи евроатлантическият демократизъм, намерил свой дом в партии като СДС (през 90-те) и неговите наследници, НДСВ и донякъде ГЕРБ.

 

Една от основните прилики е запазването и задълбочаването на западната ориентация на България, което се схваща като основополагаща политическа цел. Консенсусът е, че членството на България в НАТО и в Европейския съюз са стратегически необходими на страната ни в дългосрочен план. Макар да съществуват различия в подхода по ключови европейски въпроси, българската десница не генерира силен евроскептицизъм, каквато е тенденцията в Европа. Това вероятно е свързано с друга голяма прилика между левия демократизъм и класическото дясно, а именно схващането на Русия на Путин като ключова заплаха за националната ни сигурност. Това поставя и двете движения в силна опозиция на партии с русофилски уклон като БСП и Атака.

Още една ключова черта и на двете движения е силната подкрепа за либералната демокрация като адекватна форма на управление в България. Нито една от двете страни нямат големи амбиции за конституционни промени и смятат че е необходимо сегашния конституционен ред да бъде запазен и рафиниран. В този смисъл не бихме могли да класифицираме идеите и реториката на левия демократизъм и класическото дясно като „анти-системни“, за разлика например от тези на националистическите движения.

Не на последно място, обща черта на новите идейни движения е, че и двете търсят подкрепа от хора с един и същ социално-икономически профил. Това най-често са млади хора (18 г. – 30 г.) или хора на средна възраст (30 г. – 50 г.), настроени реформистки, обикновено с висока образователна степен, живеещи в по-големите областни градове, включително и извън България.

Ако трябва да обобщим приликите между новото ляво и новото дясно, може да се каже че приликите между двете идеологии са достатъчно много че да се изгради някакъв политически консенсус който да послужи за основа на бъдещи идейни сблъсъци. Необходимо условие това да се случи е всяка от двете страни да успее да избегне радикализация и отстъпване от основните принципи на взаимно уважение и рационален публичен дебат. Левицата е особено заплашена от поемане по този път поради факта, че постмодернизма и културният марксизъм се намират в своеобразен апогей на Запад и има опасност да навлязат в страната ни ударно и да канибализират ляво-либералното движение.

„Либерализмът ми е много по-добър от либерализма ти!“ – основни разлики

Нека преминем към основните разделителни линии между двете нови политически движения, които в голяма степен напомнят на тези между републиканците и демократите в Съединените Американски Щати.

По-горе споменах, че основен мотиватор и за двете страни е нуждата от смислени реформи в държавата. Ключов конфликт се явява подходът към тези реформи. Левицата се е прицелила в овладяването на политическата власт и реформирането на държавните институции по европейски модел, включващ повече гражданско участие, прозрачност и „добри управленски практики“. За да постигнат тази цел, те превземат ключови обществени институции отвътре и ги обръщат в полза на прокарването на политическата им визия. Където не пожънат успех (например в медийния пазар, където доминира Делян Пеевски), те създават свои конкурентни организации. Този директен и твърд властови подход обаче не се нрави на десните.

Дясното е скептично към институционалната власт по дефиниция и предпочита да постави отговорността за реализирането на една или друга реформа върху индивида. Изправено пред въпроса как да реши даден политически проблем, то по-скоро разчита на пазарната икономика, вместо на създаването и/или реформирането на държавни институции. То осъзнава че политиката е продукт на обществената култура и фокусира усилията си върху формирането на общественото мнение чрез участие в публичния дебат и образоване на гражданското общество относно същността на десните принципи. Това, разбира се, не означава че левите не се стремят да образоват и че десните никога не лобират институционално. Най-просто казано, това са предпочитани от двете страни подходи към постигането на политически цели.

Добър пример за горното е каузата „съдебна реформа“. Без съмнение, българските правосъдни институции не функционират добре и от това губим всички. Левият подход към реализирането на реформата е да се предприемат политики, които да се опитат да поставят на ключови места в съдебната система личности, които да изпълняват задълженията си, без да се поддават на изкушенията на корупцията. За да постигнат тази цел, те атакуват тези които дефинират като „корумпирани“ и хвалят тези които дефинират като „некорумпирани“ по всички възможни начини. Дясното от своя страна вижда, че проблемът не опира до личностни качества, а до обществени системи, които генерират корупция. Решението на този проблем се явява премахването и/или „приватизирането“ на максимално голяма част от функциите на съдебната власт, така че тя да работи фокусирано и ефикасно. Например идеята за „приватизиране на обвинението“ бе добре артикулирана от доц. Кристиян Таков.

Гореописания пример ни препраща към следващата основна разлика между левия демократизъм и класическото дясно, а именно отношението им към капитализма и свободната стопанска инициатива. Левите вярват в т.нар. „смесена икономика“ по европейски модел. Иначе казано, държавата следа да се меси във всеки пазар с цел да защитава потребителя, да регулира пазара или да наказва недоброжелателни бизнеси. Фокусът е върху ефективното харчене на държавния бюджет, а не толкова върху намаляването на данъчната тежест. Към това може да се добави и идеята, че съществуват „общи блага“ (например природните ресурси), които са под закрилата на държавата и чието ползване трябва да бъде уредено чрез централно планиране и гражданско участие.

Дясното ярко контрастира на тази икономическа философия, като се застъпва силно за идеите на капитализма. То знае, че България е развиваща се икономика и приоритизира тези политики, които водят до най-бърз икономически растеж, а именно защитата на частната собственост, дерегулацията и ниските данъци. Капитализмът се схваща не като прагматичен генератор на приходи за публични програми, както е общият случай в Европа, а като морален фундамент на западната цивилизация.

Пример за този идеен сблъсък са споровете относно оползотворяването на природните богатства на страната ни. Лявата позиция, намираща израз в зелените движения, е, че тези природни ресурси не бива да бъдат експлоатирани и че държавата трябва да ги постави под своя закрила, за да не бъдат допускани екологични катастрофи. На това се противопоставя дясната идея за зелен капитализъм, който приоритизира естествения пазарен баланс между експлоатирането на природните ресурси с цел икономически растеж и тяхното запазване с цел устойчивото им използване.

Последната голяма разделителна линия между левите демократи и класическите десни, която ще разгледам в тази статия, е противопоставянето „глобализъм срещу национализъм“. Фундаментална част от лявата философия е схващането че хората са еднакви и че всякакви различия се дължат на средата, в която са отраснали. Логично, дългосрочната им цел да изравнят игралното поле за всички хора по света води след себе си силна подкрепа за международни организации като ООН и подозрение към национални правителства и местна автономия. От друга страна, десните, водени от афинитета си към стабилност и свобода, считат че глобализмът размива и отслабва западната култура. У нас тези идеи намират израз в спора за ролята, която Европейския съюз играе във вътрешната политика на България. Левицата най-често се асоциира с еврофедерализма, смятайки че ЕС трябва да се превърне в супер-държава и че националните правителства трябва да отстъпят своите правомощия на Брюксел. Те виждат запазването на националните държави и идентичности като прът в колелото на прогреса към траен мир в Европа. Поради това и атаките срещу евроскептични народи като поляците, британците и унгарците са ежедневни и остри.

Интересен момент е, че от своя страна българската десница все още не е предложила силна алтернатива на дълбоката европейска интеграция, макар принципно да е против създаването на супердържава. Засега тя се ограничава до силна опозиция на конкретни политики, които ЕС прилага. Така например, защитници на свободния пазар многократно са предупреждавали за прекомерната регулаторна тежест, която ЕК налага на бизнеса и за опасността от влизането на България в еврозоната, а консервативно настроените десни са застанали твърдо против политиката на неограничена имиграция от Близкия Изток и Северна Африка. Дали тези притеснения ще бъдат интегрирани в една по-цялостна дясна визия за ролята на ЕС в българския политически живот, предстои да видим.

Любопитно е, че този конфликт се проявява и на по-базово културно-социално ниво. Така например левите демократи имат склонността да критикуват остро почти всички аспекти съвременното българско общество, класифицирайки България едва ли не като страна от третия свят, която има нужда да бъде цивилизована от по-развитите европейци. От своя страна десните възприемат по-балансиран подход, като се стремят да гледат реалистично на еволюцията на българското общество и отчитат постигнатото. Последното е донякъде продиктувано от естествения афинитет на дясното към патриотизма, поради което новите десни често биват погрешно „пакетирани“ заедно с националистическите движения под графата „ракиен национализъм“. Това, разбира се, е политическо чучело, тъй като организации като АТАКА само паразитират върху идеята за патриотизъм, изкривявайки истинската му същност в услуга на московските си господари. Но тази тема заслужава своя собствена статия. Достатъчно би било да се каже, че десните търсят да възродят позитивния възрожденски патриотизъм, вярвайки, че той е ключов елемент от устойчивото развитие на България.

Няколко думи за финал

Бих искал да изразя надежда, че съм успял да обхвана същността на тези две нови политически течения достатъчно ясно, макар да съм пропуснал много детайли. Редно е да се отбележи, че явленията които съм описал в тази статия са все още в своята начална фаза на разгръщане. Не е съвсем ясно дали след година позициите и идеите ще изглеждат по същия начин, особено имайки предвид, че възхода на евтиния народняшки анти-системен национализъм може да изкриви естествената динамика на политическите процеси. Две неща са сигурни обаче – всяко легитимно „обединение на дясното“ не би могло да включва левите демократи и мантрата „няма ляво, няма дясно“ е напълно несъстоятелна.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Завършил политически науки в Нов Български Университет, работи в сферата на предотвратяване изпирането на пари и финансиране на тероризма. Член на изпълнителния борд на БЛО и финансов анализатор в ЕКИП

Харесайте ни във Фейсбук:

Бюлетин

ПОЛИТИКА

ОБЩЕСТВО

БИЗНЕС

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели