Select Page

Истина или Расизъм – Африка и Цивилизацията

Истина или Расизъм – Африка и Цивилизацията
Реми Адекоя

Реми Адекоя

автор

Реми Адекоя е журналист и коментатор от полско-нигерийски произход. Бивш политически редактор на Warsaw Business Journal. Пише за Foreign Policy, Foreign Affairs, Guardian, Politico, BBC и др.
Френският президент се оказа в сложна ситуация след като отбеляза, че континентът не функционира. Всичко от това, което каза, е истина.
Френският президент Емануел Макрон трябваше да очаква коментарите му по време на срещата на Г-20 да предизвикат гневни реакции. Като отговор на журналистически въпрос защо няма План Маршал за континента, той посочи „цивилизационни“ проблеми, които са различни от тези, с които се сблъсква Европа след края на Втората световна война: „Провалени държави, заплетени демократични преходи, демографски преход.“ По-късно, той добави, че „днес, в някои [африкански] държави, една жена ражда седем или осем деца“.Обвиненията в расизъм и липса на историческа акуратност бързо се умножиха, заливайки социалните медии, и доведоха до това някои коментатори да обявят либералния образ на Макрон за изчезнал. Това бе очаквано. Отчасти поради факта, че историческата травма на робството, колониализмът, както и расисткият дискурс, който предизвикват белите, когато използват термини като „цивилизационен“ във връзка с проблемите в Африка, това, което много африканци чуват е: „Вашата цивилизация е по своята същност но-нисша от нашата; тя е изостанала и примитивна“. Такива реакции са разбираеми и дори важни при използването на вредна за континента пропаганда. Но уличавайки Макрон, отказвайки да се обвържат с неговия по-всеобхватен анализ на слабостите на Африка, неговите критици проявяват същото интелектуално безхаберие, което често приписват на онези, бълващи стереотипи за Африка.
 Макрон посочи три важни предизвикателства, с които се сблъсква континентът днес: демография, демокрация и провалени държави. Той бе прав за всяко едно. По линия на демографията, някои критици се съсредоточиха в погрешното твърдение на Макрон, че средно, африканските жени имат „седем или осем“ деца; всъщност, единствената африканска държава с такава висока раждаемост е Нигер, с 7.6 деца на жена. Но ако френският президент превиши тази цифра, основната му теза за опасните демографски тенденции бе действителна. В 19 от всички 54 държави в Африка, средно, една жена има пет или повече деца, докато в 36 от тях раждаемостта е 4.0 или по-висока. Тези данни звучат притеснително за континент, в границите на който живеят 233 милиона гладуващи или недохранени само в Субсахарска Африка. Ако добавим и увеличението в броя африканци, живеещи в крайна бедност от 280 милиона през 1990 до 330 милиона през 2012 година „поради прираст на населението“ според проучване на Световната банка от 2016 г., става още по-очевидно, че високата раждаемост на континента е проблем, към който следва да се подходи спешно и откровено. Високият прираст на населението може да бъде двигател за развитие, ако способностите на африканците са използвани подходящо. Слабо управление и незадоволителна инфраструктура – сама по себе си резултат от слабо управление, го превърна в очаквана катастрофа. Оптимистичното икономическо бъдеще, проектирано по време на разцвета на „Африканския ренесанс“ през първите години на новото хилядолетие, вече не изглежда толкова оптимистично: проучване на Световната банка показва, че икономиките на Субсахарска Африка растат „слабо“ спрямо прираста на населението, „темпо, което възпрепятства усилията за подпомагане на заетостта и намаляване на нивата на бедност“. Това не е расизъм; това е реалност.
Гледната точка на Макрон за „провалените държави“ също бива фактически потвърдена. Според Индекса на провалените държави 2017, 14 от 20-те най-крехки държави в света са в Африка: Бурунди, Централноафриканска република, Чад, Демократична република Конго, Етиопия, Еритрея, Гвинея, Гвинея-Бисау, Нигер, Нигерия, Сомалия, Южен Судан, Судан и Зимбабве. Общото население на тези държави е 530 милиона, което означава, че половината от африканското население живее в крехки държави. Несигурността също нараства. Доклад от 2016 г. на Фондация Мо Ибрахим (Mo Ibrahim Foundation), която изследва африканските перцепции за управление, открива „ясно изразен и тревожен“ спад в „сигурност и върховенство на закона“ в 33 държави, в които живее две трети от населението на континента. Тези проблеми не бива да бъдат омаловажавани като отделни казуси. Те формират модел – притеснителен за милионното население в Африка, принудено да живее в състояние на постоянна несигурност.

И накрая, коментарът на Макрон за „сложните демократични преходи“ е също очевидна истина. Пътят към демокрация в Африка не е гладък. Според базираната в САЩ организация с нестопанска цел Фрийдъм Хаус (Freedom House), около края на Студената война, през 1989 година, има само две „електорални демокрации“ на континента – държави, които провеждат редовни избори. До 2007 година тази цифра нараства до 24. През изминалото десетилетие обаче, пада до 20, тъй като държави като Мали, Нигер и Мозамбик се връщат към режим на авторитарно управление. Други, като Судан, Еритрея и Ангола, остават твърдо авторитарни. Замбия също влиза в новините с правителството си, което увеличава репресивните мерки в управлението.

Малцина от изброените електорални демокрации се радват на доброто управление, което е следствие от народния суверенитет: върховенство на закона, зачитане на човешките права и балансирано икономическо развитие. В моята държава, Нигерия – най-населената африканска държава и демокрация, стотици невъоръжени цивилни бяха избити от силите на държавната сигурност през изминалите две години, включително членове на шиитски религиозни групи и привърженици на Биафра, прокламиращи отделянето на югоизточна Нигерия. Корупцията и неравнопоставеността в страната са чутовни.

 

Кого или какво да виним за всичко това в този случай? При всяко незавидно представяне на Африка от страна на бял политик или високопоставена фигура, следва обща реакция сред африканските интелектуалци, фокусирана върху колониализма и робството като „коренните причини“ за какъвто и проблем да бъде посочен. Несъгласие с тази гледна точка е символичен акт на расизъм или желание да се игнорират престъпленията на имперското европейско минало.

Няма съмнение, че постколониалните икономически и социални структури, наследени от африканското население, са разклатени и клонят към експлоатация. От самото начало, Африка е в неравностойно положение поради факта, че след края на обявяването на независимост, икономиките са изостанали вследствие на европейските колониални сили. Но това не е краят на историята. Държави като Малайзия, Сингапур и Тайван са били колонии до средата на миналия век, но оттогава тяхното развитие е положително. Такова е и развитието на богатите на петрол държави от Персийския залив като Кувейт, Обединени Арабски Емирства и Катар – бивши британски „протекторати“, чиито градове понастоящем се гордеят с модерна инфраструктура, за която много британски градове биха завидели. Какво пречи на Екваториална Гвинея, държава с население от 1.2 милиона, третият най-голям производител на петрол и газ в Субсахарска Африка, да стане чудо на развитие по модела на държавите от Залива?

Африка, разбира се, не е държава, а разнообразен континент от 54 държави, които се намират на различно ниво на развитие. Реалността е, че в много от тези държави виждаме едни и същи проблеми отново и отново: масова бедност и неравенство, ендемична корупция, слаби институции, преобладаващо неефикасно и некомпетентно управление, както и пренаселеност в несъответствие с наличните ресурси.

Заемането на отбранителна позиция и отричането не помагат на стотиците милиони бедни африканци, живеещи в недоимък, несигурност и страх. В най-добрия случай, тези нагласи позволяват на средната класа интелектуалци в Африка да избегне общественото разгласяване на неудобни и понякога смущаващи истини за континента. Все пак, те са тези, които имат времето и способността да пристъпят към социалните медии и да покажат възмущение по всяко време, в случаите, в които Африка бива пренебрегната.

Напълно приемливо е африканското население да изисква уважение от Западните лидери. Уважението, обаче, трябва да се заслужи чрез икономически успехи – това, което направи Азия през последните десетилетия. Но за да постигнем успех, ние трябва да погледнем навътре към истинските причини на проблемите, с които се сблъскване, вместо непрекъснато да обвиняваме в расизъм и колониално наследство.

Снимка: CHRISTOPHE PETIT TESSON/AFP/Getty Images
Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Бакалавър Международни отношения, Софийски Университет „Св. Кл. Охридски“ и Магистър Европейски науки, Католически Университет Льовен, Белгия. Стажант в Европейската комисия, ГД Международно сътрудничество и развитие (DG DEVCO) и Бакалавър История, СУ (към момента).Автор в списание „Международник“, издавано от Студентски дипломатически клуб към Софийски Университет „Св. Кл. Охридски“.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели