Select Page

Изток, запад, свобода и слово

Изток, запад, свобода и слово

Западните университети не са това, което бяха.

Някогашните инкубатори на свободолюбиви идеи и борба за равенство, изпълнени с хора, за които няма значение външните белези, сега са изпълнени с пълната противоположност: хора, за които има значение само дали си част от някоя малцинствена група. Според студентите на запад, хората се делят само на хищници и жертви, като хищниците са привилегированите хетеросексуални бели мъже. Дори и да не осъзнават привилегията си. Студентите се затварят сами в измислените от тях „безопасни зони“, в които е забранено да се говори по всякакви теми, които могат да бъдат счетени за обидни – а списъкът с тематики варира от цвят на кожата до идентифициране на пола. Така започва да върви един нов процес на сегрегация – този път доброволен.

Най-голямата жертва на това ново мислене из университетските кампуси е свободата на словото. Всякаква критика към хора извън горепосочената група се групира като „реч на омразата“ и трябва да бъде забранена, напълно контролирана. Така се оказва, че ако критикуваш гей – по каквато и да било тема – ти се оказваш хомофоб. Ако критикуваш исляма за държанието му към жените и гейовете – ти си ислямофоб. Ако критикуваш липсата на желание за интеграция в имигрантите – ти си ксенофоб. На практика, за всичко, което казваш, си има една дума с наставка –фоб накрая. Защото нечии емоции могат да бъдат наранени. Иронично, повечето от тези хора не осъзнават, че щом са в западен университет, всеки един от тях е по-привилегирован от огромната част от света.

За добро или лошо, почти всичко, което се случва в Западния свят, стига и до България. Този процес е още по-ускорен от социалните мрежи, но въпреки това може би именно с политическата коректност на неолиберализма, западното влияние ще удари на камък. Много думи са изписани за манталитета на българите, за балканския дух и какво ли още не. И добри, и лоши думи. Отваря се въпросът: къде се намира Софийския университет по отношение на свободата на словото?

Тук цензурата не вирее


Броят на българските студенти, които са наясно с това, което се случва по западните университети, е малък. Много от тях въобще не възприемат или разбират това, което се случва, като повечето от тях свързват университетите именно със свободата на словото, а не с цензурата. Всъщност, положението е дори по-песимистично, като малка част от студентите в СУ са наясно със случващото се както по света, така и в България.

Запитани дали според тях има забранени теми в Софийския университет, повечето от тях отговарят отрицателно.

„Не смятам, че в момента в границите на университета съществуват такива теми“

коментира Илиян Костов, който учи последна година Право. Според него както студентите, така и преподавателите, свободно изразяват мнението си, дори когато то е по теми, които биха били чувствителни за някои хора. „Когато направя съпоставка с това, което съм чувал за университета преди 1990 г., бих казал, че в момента университетът е едно от малкото места със свобода на словото.“

Тезата му е подкрепена и от други негови колеги. Според тях няма и автоцензура – модел, наложен на запад, който кара хората сами да избягват неудобните теми или критики.

„Ако съществува автоцензура, тя не е самоналожена от страх от неодобрение или пък административни мерки, а по-скоро от вътрешното нежелание на конкретния човек да обсъжда дадени теми в университета“

коментира Стефан Стоянов, състудент на Илиян.

Само един от запитаните студенти – Николета Нешева, която също учи Право – смята, че има табу теми във факултетите.

„Такива са темите за малцинствата, за хомосексуализма. Смятам, че СУ твърде малко се ангажира с темата за гражданска активност и инициативност“, казва тя. „Младите сами са отговорни за това, тъй като са апатични към обществените проблеми, но смятам, че и университетът допринася за това с липсата на дискусии и дебати.“

Проблем с цензурата се появява, когато се говори за по-далечни теми от тези на запад. Не когато става дума за имигранти, чужди култури, сексуална ориентация и малцинства, а когато стане дума за самите преподаватели в университета.

„Като цяло за ръководството на университета се избягват коментари“

коментира Вяра Христова, която е втора година в университета. Затова свидетелстват и вече завършили представители на Алма Матер, според които в СУ няма проблем с критиката върху малцинствата, а с критиката върху преподаватели, техните методи и материала.

Един университет трябва да бъде място, което бута обществото напред, но не с такова впечатление остават самите студенти от СУ, който все още носи титлата на най-престижния университет у нас.. В много факултети материалът, който се изучава, е морално и практически остарял, а когато студентите завършат, се оказват без полезни знания и връзка с действителността. „Множество преподаватели имат особени мнения по въпроси от материята, която преподават, които не съвпадат с други утвърдени мнения“, казва Илиян Костов.

„Преподавателите не приемат абсолютно никаква критика към собственото си мнение, била тя и аргументирана“.

Така например във 21-и век, във Факултета по журналистика и масова комуникация, може да се научите да режете телевизионна лента – не като исторически пример, а целият процес. Бъдещите юристи пък изучават крумовите закони, макар да е общоприето от историците, че те са много по-близо до мит, отколкото до факт.

Проблемът с малцинствата


Оказва се, че в Софийския университет, подобно на много други университети в Европа и САЩ, има проблеми с малцинствата. Той обаче не е такъв, какъвто би могло да се очаква. Никой от запитаните не смята, че те са дискриминирани. Напротив – в много от случаите се забелязва спад в академичните критерии, само за да могат студентите, които не са етнически българи, да завършат.

„В СУ учат турци, които не разбират български език, нито успяват да пишат или четат на български, но успяват да се запишат в по-горен курс безпроблемно. Ето за това не се говори“, казва Нешева.

Когато става дума за дебат за хора от чужди култури, видим проблем няма. „Между студентите никога не съм забелязал да има проблеми с разговорите за малцинства“, коментира Симеон Георгиев, последна година студент в СУ. „Сред студентите на СУ има доста студенти от малцинства и колегите са свикнали да общуват с хора от различни народности.“ Доминиращото мнение сред студентите е, че проблем при говоренето за малцинства и други култури няма. Никой от запитаните не се оплаква от цензура, нито се забелязва по-високо ниво на чувствителност. Няма и проблем при контактите между българските студенти и чуждестранните такива.

Заплахата отвън


Студентите в Софийския университет са единодушни, че в България има много ниска вероятност да се развие култура на свръхчувствителност и цензура. Те посочват различни причини – според Нешева в момента пред България има съвсем различни промени и страната ни е на друго ниво на развитие спрямо Запада. Според Стоянов в България има липсващ елемент – колониално минало, за което да изпитваме групова вина. Именно колониализма е сред основни теми в САЩ, Великобритания, Холандия, Франция и Германия, където се развива най-бързо тази култура.

„Всъщност в България, напротив, ние сме тези, които са били поробвани и владяни, без значение дали от турци или руснаци, затова тук битува обратното мнение – че сме потъпкани от съдбата чрез някой друг завоевателен народ“, казва Стоянов. „Възможно е обаче такава чувствителност да се развие към циганите. Да започне да се твърди, че източникът на всички техни проблеми са „институционалния расизъм“, „стигматизацията“ и действителното негативно отношение на българите към тях, като се пренебрегват обаче определени техни културни особености.“

По-предпазливо говорене по теми и осезаемо заглушаване на критиките към определени малцинствени групи може да дойде само отвън – а за това предпоставки има. Все повече български граждани се връщат, след като са завършили чуждестранни университети и изразяват възмущение от разликата между начина на говорене на Запад и начина на говорене в България.

Повечето дебати в САЩ и Европа обаче – за правата на гейовете, за имигрантите, за разликите между нашата и тяхната култура – са все още далеч от българската политическа реалност и дебат. И докато качеството на образование в България върви в съмнителна посока, университетите ни все още не изкарват граждани със самосъзнание на жертви.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Йоан Запрянов е журналист, работещ във в. "Капитал". Преди това е работил и за списание Forbes България. Завършил е Класическата гимназия в София и следва "Журналистика" в Софийския университет.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели