Йерусалим – подаръкът за Ханука

Има нещо, което всеки, независимо дали харесва или не американския президент, трябва да признае на Доналд Тръмп. Това е фактът, че той умее да разбужда духовете и да не оставя хората, които следят американската политика, в неутрално блаженство и апатия. Дори и срамежливата мимоза сигурно е излязла от статиката си на растителен вид и е формирала отношение, когато Тръмп реши да изкара САЩ от Парижките споразумения.

Нещата стават още по-чувствителни обаче, когато говорим за климата, но не за природния, а политическия, и не за статута на срамежливата мимоза, а за този на гордия и исторически Йерусалим.

Тук въпросите стават повече от отговорите, а последните не са еднозначни.

Защо посочването на Йерусалим за столица на Израел бе добър ход от страна на Тръмп?

Със своето решение Доналд Тръмп направи нещо, заради което се печелят избори: изпълни си обещанието, дадено пред американските избиратели. А именно: ако стане президент, да потвърди Йерусалим като столица на Израел. Въпреки че това е тема, в която дори и републиканските избиратели в САЩ не са обединени, то със сигурност тя се подкрепя от социално-консервативните бели републиканци. Следователно, с това си решение, у дома американският президент със сигурност натрупа точки пред един от основните сегменти на собствената му електорална коалиция.

Добре е и това, че Тръмп реши да не се съобразява с „червената линия“, която предишния ден му бе „поставена“ от турския президент Реджеп Ердоган (чиято реакция е събирателна за ислямския свят), който заяви, че подобен ход е неприемлив за мюсюлманските държави. Доналд Тръмп обаче не е Барак Обама, а позитивната равносметка от това е, че авторитарно конструираните лидери от Близкия изток – било секуларно, било ислямистки ориентирани – са склони да се съобразяват повече със САЩ, когато последните ги адресират със сила, а не с диалогичност.

Джордж Буш-син, например, бе изградил инстинктите на редовия гражданин на Република България от град Меричлери – първо удряше, а после мислеше. Подобно поведение със сигурност си имаше своите поведенчески пропуски, но лидерите от ислямския свят предпочитаха да не полемизират темата.

От град Меричлери обратно към Йерусалим.

Направи впечатление, че когато произведе Йерусалим като столица на Израел, Доналд Тръмп не спомена града като „неразделна столица“. Какво означава това? Американският президент си остави вратичка за предстоящия преговорен процес между израилтяните и палестинците, така че статутът на Източен Йерусалим, който според арабските и ислямски страни трябва да бъде столица на хипотетична Палестинска държава, да бъде евентуално решен впоследствие.

В известен смисъл позитивно може да се разглежда и това, че физическото преместване на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим ще отнеме време и изобщо не е ясно кога ще се случи на практика. Това ще отвори диапазон от време за допълнителни преговори, така че вече изригващата лавина от протести да изстине. Преместването на посолството на САЩ от Северен в Южен Лондон отнема вече 10 години. А атмосферата в Йерусалим очевидно, че е много по-сложна от тази в столицата на Великобритания.

Когато говорим за позитивните измерения на хода на Тръмп, трябва да се отчита същевременно и вътрешно-политическата ситуацията Бенямин Нетаняху. И това, че израелският премиер е стратегически съюзник на американския президент. А Нетаняху е изправен пред сериозни проблеми: от съдебен характер (обвинения в корупция) и от политическо естество (отслабващата подкрепа за партията му „Ликуд“). А възбуждането на темата за статута на Йерусалим може да бъде само от полза на израелския премиер, защото това ще доведе до три неща.

Първото е, че ще отклони вниманието от обвиненията в корупция спрямо Нетаняху.

Второто е, че при подобна атмосфера на конфронтация близките до Нетаняху партии от националистическия и религиозен сектор на Израел – като формациите на Авигдор Либерман и Нафтали Бенет – автоматично ще увеличат подкрепата си. С тяхна помощ „Ликуд“ на Нетаняху може да парира електоралния ръст на центристите („Йеш Атид“) и съпротивата на отколешните си противници от лявото (събрани в коалиция, лидирана от лейбъристите). В момента, в който социологията покаже именно това, Нетаняху ще зареже крехкото си мнозинство в Кнесета и ще предизвика предсрочни избори.

Третото е, че самият Нетаняху ще се чувства по-комфортно и ще бъде по-силен в такава поляризирана атмосфера. Когато регионалният контекст на Тел Авив е доминиран от анти-израелска реторика – каквато вече се демонстрира в ивицата Газа, Западния бряг, Йордания и Турция – Нетаняху винаги се представя по-добре на избори. А на тези избори той ще има и допълнителен аргумент: Йерусалим.

Или с други думи, решението на Доналд Тръмп да потвърди Йерусалим като столицата на Израел е подаръкът за Нетаняху от американския президент по случай текущата Ханука.

Не на последно място, с този си ход американският президент показа, че не се поддава на натиск. Очевидно, че Тръмп не се стресна от предупредителните сигнали, които дни преди това летяха към Вашингтон – и от приятели, и от врагове на САЩ.

Защо посочването на Йерусалим за столица на Израел бе лош ход от страна на Тръмп?

Това решение обаче означава предварителен прът в колелото на амбицията на американския президент да разреши израелско-палестинския конфликт. За целта американското трио – Джерард Кушнер – Джейсън Грийнблат – Дейвид Фрийдам – разработва конкретен план, който трябва да бъде представен на Израел и Палестинската автономия през 2018-та година. Когато обаче новият факт за статута на Йерусалим вече е постановен от американската страна, която се е ангажирала да бъде посредник между враждуващите такива, каква ще е мотивацията на палестинците да се ангажират с преговорния процес?

И след това: какво се случва с концепцията „два народа – две държави“? Та, нали Източен Йерусалим, чийто контрол от страна на Израел е непризнат от ООН и до днес, трябваше да бъде столица на хипотетичната палестинска държава от тази концепция? Без Източен Йерусалим обаче „два народа – две държави“ стават едно голямо нищо за Палестинската автономия, доколкото концепцията веднага губи привлекателността си за арабите и мюсюлманите. Защото, дори и палестинците да се съгласят, другите държави от региона няма да го направят. Там е ал-Акса, която е третата по святост джамия за ислямския свят.

А това, че Тръмп е изпуснал „неделим“ пред града е слаба утеха за арабските и ислямски страни. Тъй като те знаят две неща. Едното е, че израелското законодателство третира Йерусалим – „изцяло и обединен“, като столица на Израел. Другото е, че Тръмп се съобразява с Нетаняху.

Рухването на рамката „два народа – две държави“ не е проблем за Бенямин Нетаняху, доколкото е съмнително дали актуално израелският премиер има изобщо желание да се побира в нея. Но това е проблем за Доналд Тръмп, тъй като той изрично се ангажира да разреши отколешния Близкоизточен конфликт, изработен ключ към който е именно тази рамка.

Ако този сорт аргументи можем да определим като про-палестински, то с лекота може да посочим и про-израелски такива, според които ходът на Тръмп също е недалновиден.

Например, хубаво е да се отчита, че преговорите за помирение и сътрудничество между палестинските фракции „Фатах“ и „Хамас“, инициирани и ръководени под опеката на Египет, бяха „зациклили“. Между двете формации стояха тежки разногласия – ще се разоръжи ли военното крило на „Хамас“ – ал-Кассам, ще бъдат ли интегрирани бойците и актива на „Хамас“ в сектора сигурност на Палестинската автономия в ивицата Газа и откъде ще идват парите за заплатите им.

Всичко това допринасяше за разногласията между „Фатах“ и „Хамас“, които, ако не беше императивното поведение на Кайро, сигурно щяха да развалят преговорите досега. За да улесни тренда на разногласие, израелската страна „невинно“ правеше това, което зависи от нея (например, взривяването на позиции и тунели на „Хамас“ в ивицата Газа).

Уви, ходът на Тръмп ще промени всичко това: „Хамас“ и „Фатах“ ще забравят поне временно различията си и ще се обединят срещу Израел и САЩ.

Още повече, че в момента както в Палестинската автономия, така и в нейната диаспора, нямаше човек, който можеше да консолидира палестинските формации. И двете основни партии страдаха от проблеми, сред които криза на легитимността (особено силно при „Фатах“) и кризата на ресурсите (характерният случай на „Хамас“).

Но процесът на консолидация не приключва с тази между „Фатах“ и „Хамас“. Ходът на Тръмп се оказа това, което даде повод на Турция и Саудитска Арабия, обтегнали деликатно отношенията си след катарската криза, да заговорят отново в един глас.

Същото направиха и отколешните врагове Иран и Саудитска Арабия. При последните поне знаем, че това няма да продължи дълго.

Също така със сигурност за „скритото“ и „тайното“ сътрудничество между Израел и Саудитска Арабия срещу Иран щеше да е по-полезно темата за Йерусалим да не се появява сега, а догодина – в рамките на предстоящите преговори между израилтяните и палестинците.

И не на последно място, ако погледнем малко по-мащабно вече, ще видим, че казусът със столицата на Израел ще е втората тема, по която ЕС и САЩ ще имат разногласие спрямо региона оттук насетне. Първата, разбира се, е Ядреното споразумение с Иран.

В крайна сметка: добър или лош бе ходът на Тръмп?

Консенсусът по толкова деликатна тема едва ли е възможен. Със сигурност обаче би било полезно, ако казусът с Йерусалим се мисли предимно експертно, а не политически. Ако се доверим на подобен подход, ходът на Тръмп изглежда рисков. Посоката е вярна, но времето не бе преценено правилно.

 

Оригинална публикация в news.bg

 

 

Подкрепи Мисъль в Patreon

mm
Мартин Табаков

Мартин Табаков е член на Института за дясна политика. Съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.

No Comments Yet

Comments are closed