Select Page

Този път ще се борите за гласа ми

Този път ще се борите за гласа ми

Досега беше лесно. Изказват правилните мисли и съждения „нашите”, имат правилните възгледи, сноват по телевизори, радиа и вестници, а останалите трябва да сме длъжни да ги подкрепяме, защото нашите изказват правилните мисли и съждения, имат правилните възгледи, а освен това са умни и красиви, пу-пу, да не им е уроки, пък и млади, най-много на средна възраст да са (щото, нали, трябва обновление, старите лица са втръснали на всички).

Младите, Красивите и Правилните

Е, добре, само че не им се получи на младите, красивите и правилните. Новите лица също повтръснаха, дори може би повече от старите. Старите поне свършиха важни неща, преди да се провалят (НАТО и ЕС), докато новите се обвързаха само с провали. (А колко е тъпо да се делят на нови и стари дали вече са го разбрали? Едва ли…)

Социалистическата партия, за разлика от „нашите“ не раздели своите на умни и глупави, на грозни и красиви, на млади и стари, а обедини и трите поколения. И на тях им се получи, включително и поради тази причина. Имат мощно представителство в парламента и може би щяха да се доберат и до властта, ако не бяха тъпите изцепки на Корнелия Нинова против Европа, за които сега тя вероятно горчиво съжалява, би трябвало поне.

И не се получи не защото нашите са нещо лоши, и не защото не всички се оказаха баш „наши”. Напротив, добри си бяха „нашите” и още са си такива. Радан например е почтен, добър и правилен отвсякъде. Само че за две-три години той не успя да убеди хората в смисъла на съдебната реформа. И въобще в смисъла на реформите. Убеди само тези, които и преди това си бяха убедени. И не че не му даваха възможност за изява, напротив, беше един от най-показваните политици, преди да стане извънпарламентарен такъв.

Няма справедливост в България

Но по едно време Корнелия Нинова просто го отвя. При откриването в Народното събрание тя почти извика следното: ”Справедливост! Искаме справедливост! Няма справедливост в България!“ Извика го убедително и въздействащо, и няма значение дали е била искрена, само за около три минути тя успя да привлече повече внимание и да спечели повече доверие, отколкото Радан Кънев за три години.

„От океан до океан никой няма да бъде забравен – извика и Доналд Тръмп в една от речите си, после добави. – Сега, от този миг нататък, властта вече не е на върхушката, а на народа.“. И спечели!

Не става дума за правилни и неправилни възгледи, а за умението да ги представяш и да убеждаваш.

„Нашият много добре се представи!“ – обявиха „нашите” след един много важен предизборен сблъсък между Трайчо Трайков и Каракачанов.

Само че това беше самозаблуда и самозалъгване. Нашият никак не се представи добре. Мънкаше, заплиташе се, повтаряше ония невнятни за мнозинството изтъркани езикови образци, които нашите си повтарят и продължават да си повтарят открай време. Каракачанов просто го отвя. Вярно, пак с изтърканите лафове, като ония за „общото благо“ и „националното достойнство“, но казани уверено, въздействащо и убедително.

Не става

Тогава си позволих да напиша писанието „Не става”, в което обяснявах защо Трайчо Трайков не става нито за президент, нито за кандидат-президент, въпреки че е правилен и е от нашите. И както винаги става по нашенско, „нашите” подминаха същностната част на писанието, за да заключат, че щом нашият (сиреч аз) пише, че нашият (сиреч Трайчо Трайков) не става, значи не е от нашите (сиреч те).

И самозаблудите, самозалъгването и самооблащаването продължиха, продължават и досега.

Добре, нека не съм от нашите (техните), ще напиша още нещо за нашия (този път Христо Иванов), въпреки че нашите (сиреч те) ще се обидят и ще кажат, че щом не хваля нашия (сиреч техния), значи не съм от техните (сиреч нашите). Малко пообъркано стана с това „нашите и техните“, ама то си е такова от доста време.

И тези не стават

Христо Иванов, също като Трайчо Трайков, не става, дори без да му намираме махна за тежките, направо съдбоносни политически грешки. Мънка, ъка, не умее да печели привърженици, не умее да се изразява, разбират си го пак само нашите (сиреч техните, ако следваме обърквацията).

И като нагазихме в просото, нека продължим, белким изгазим до синур.

И генерал Атанасов Атанасов също не става. Тоест за председател на свитата до ядрото си ДСБ става, но за обединител и водач на нашите (техните) срещу олигархията не става. И Мартин Димитров не става – доказано през годините. Само Божо Трика става (майтап бе, Уили, да не се върже някой).

И след като тия, умерените, не успяха нищо да свършат, човек се оглежда дали пък някой друг не би бил подходящ. Някой по-краен, непреклонен и буен. „Лудите, лудите, те да са живи”, както казва чорбаджи Марко, като вижда, че с улегналите и разсъдливи дълбокоумци България цял живот ще си остане под турско. Оглежда се човек за „лудите, лудите, те да са живи” и тутакси се натъква на Манол Глишев и Асен Генов. Дали пък те не стават за водачи? За политици, които биха могли да поведат окахъреното и обезнадеждено дясно-средно-зелено-свястно срещу олигархията.

Дали пък те не биха могли да положат темелите (ех, че израз) на новия, напредничав обществено-партиен градеж. Пита се човек. И „Да, те стават”, би могъл да си отговори. Но само при условие, че тоя градеж прислони само най-чистите, най-достойните, най-светлите, самоотвержените, пламенните, непоколебимите, възвишените, неопетнените, заслужилите и безкрайно предани на делото.

А те, както се знае, в България са само четирима. Първият е Манол Глишев, вторият е Асен Генов, третият е Асен Генов, четвъртият е Манол Глишев. Толкоз, други няма, а само с четирима не става, пък били те Генов и Глишев.

Не, не се е намерил все още истинският водач, няма, не е сглобено още политическото устройство, което да го излъчи.

И пак се пита човек. Ако гласувам за тия, дето не стават, въпреки че не стават, само защото са от правилните и от нашите, то дали не отнемам възможността за изява на тези, които пак са от нашите, но стават. А може да се попита дори „А дали пък да не дам възможност на някои, които стават, макар да не са съвсем правилни и да не са съвсем от нашите. Дали пък да не направя някой „исторически компромис”?

Поредният исторически компромис

Така де, защо Радан може да прави „исторически компромиси“, без това да бъде предателство, а защо обикновеният десен гласоподавател да не може? Не е справедливо някак си. И между другото, като стана въпрос за исторически компромис, този, който направи Бойко Борисов за Македония, е наистина исторически, за разлика от онзи на Радан. Бива да му се признае на Борисов, макар никой от нашите да го не признава.

Не, не съм казал, че ще гласувам за Бойко. Казвам само, че тия, за които досега гласуваха по подразбиране някак си, просто защото са наши, вече трябва да се борят за гласа ми. Те подведоха стотици хиляди хора, без въобще да проявят каквито и да било признаци на срам, угризение или притеснение (Радан е изключение). Аз обаче съм гузен, защото подведох може би няколко десетки или дори повече избиратели с ето този призив, който вися доста време на стената ми във Фейсбук.

 

 

И оправданието „ама де да знам, че това било трик“ не важи, нали уж имам опит и усет, нали уж умея да провиждам нещата. Е, този път не провидях, подлъгах се, подлъгах и други. Извинявайте, ще гледам да не се повтори!

Има все пак един светлик в тунелните тъми. Проблясна там една искрица. Призна си донякъде грешката Христо Иванов в едно интервю. Трябвало било да се обедини с Нова Република. Ама така увъртоли думите си, че само извънредно умните и много красивите да ги разберат. И още едно негово прозрение – много по-важно.

„Тези триста хиляди гласа не са ни осигурени”, рече Христо. И това си е точно така. Най-после докосване до земята. Да, не са ви осигурени, милички. Ще трябва да се борите за тях. Как? Като се лепят счупени парчета? Вече е изпробвано. Като се приканват хората на улицата? Пак изпробвано. Може би трябва да подхванете и нещо друго. Да почнете да се борите за всеки глас например. В политиката това не е само образ. И твърдението ми, че този път трябва да се преборите за гласа ми, не е само признак на неоправдано самочувствие. В политиката то не е и само образ. То е правило.

Питайте за тия работи пиарите си. Ама не тези, които изпъдиха Веселина Седларска от една ваша сбирка, защото не знаят коя е. И не тези, дето наредиха на плакати четиримата десни вождове от Нова република, както някога комунистите нареждаха Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин. Толкоз засега. Аре.

 

Оригинална публикация в „Студия Трансмедия“

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Завършва френска филология. Работи като каменоделец, пощальон, разносвач на мляко през нощта. От 1991 до 1994 г. работи в предаването на БНТ "Панорама", а след уволнението си оттам - във в. "Демокрация". По това време сатиричният му коментар "Хей, Лице" изобличава уродливостта на набиращия скорост жълт поръчков печат и вдъхновява една герация млади журналисти. Главен редактор на вестник "Седем" в последните години на изданието. Автор на "Блогът на ivoberov", сайта "Интересни времена" и две книги.

Харесайте ни във Фейсбук:

Бюлетин

ПОЛИТИКА

ОБЩЕСТВО

БИЗНЕС

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели