Select Page

Комунистическата правописна реформа

Няма нищо по-страшно от едно варварско съсловие от роби, което се е научило да вижда в своето съществуване висша неправда и се готви да отмъсти не само за себе си, но и за всички бъдещи поколения.

Фридрих Ницше, Раждането на Трагедията

Още след Освобождението въпросът за българския правопис за съжаление се обременява с политическите настроения на управляващата класа. В зависимост от идейната нагласа на властта се избират и членовете на правописната комисия, която ще даде на българската писменост ръководещите й правила.

В този период най-общо изпъкват две различни настроения, подплатени със съответните светогледи – прогресивно разбиране за правописа и реакционно.

Прогресивните поддръжници целят да възобновят българската писменост, както и да я опростят в съответствие с динамичните естествени промени, изникващи сред българскaта литература, докато поддръжниците на  втория светоглед разглеждат повечето наследени от миналото старовремски черти на правописа ни за жизненоважни, а тяхното съхранение – като належащо за запазване облика на нашия език.

Тези две нагласи се отразяват и в двете наложили се правописни версии. Омарчевският правопис, посветен на разбирането за нуждата от рязка промяна, както и несъгласието относно значимостта на историческата приемственост, се въвежда от земеделското правителство на Александър Стамболийски и е ведро посрещнат от левите крила в българската интелигенция

Иванчевският правопис в самото си създаване е представлявал по-скоро умел компромис между двете страни, но с напредъка на времето консервативно настроените в българската общественост го приемат за свой.

Това си проличава с неговото възвръщане през 1923 г., благодарение на реакционния режим на проф. Александър Цанков, който веднага след свалянето на земеделците от власт учредява комисия от литератори, натоварени със задачата да реставрират българския правопис.

Официален правопис остава Иванчевският чак до 1945 година, когато в следствие на поредната насилствена смяна на политическата власт, той е окончателно премахнат.

След 9 септември в България се осъществява поголовна обществена, културна, политическа и икономическа промяна. Държавните традиции на Царство България са унищожени и заменени от социалистическия порядък на новите български власти. Освен промяна в системата на собственост, политическата и икономическа уредба, се провежда и правописна реформа, зачеркваща всички отличителни белези на стария ни правопис.

По този начин се привежда в действие едно изкуствено прекъсване на органичната връзка между всичко, публикувано преди деветосептемврийския преврат (и последвалата правописна реформа), и книгите и периодичните издания, отпечатани след него на новия правопис.

Езикът се превръща във фундаментално средство за влияние, чиято цел е контрол на дискурса в литературния и научния свят. По този начин за следващото поколение (родено и израснало по време на комунизма) единствените разбираеми книги биха били тези, публикувани след правописната реформа, т.е. одобрените от Българската комунистическа партия.

Така е заличена не само конкретна езикова норма, но и цяла група наши и чуждестранни автори. Автори, изразяващи мисли, идеи и цели, несъвместими с идеологическата програма, наложена от партийните ръководители, поради което и книгите им не са се издавали и превеждали наново, а вместо това, пренебрегнати, са събирали прах в старите си копия, написани на стария правопис.

Тази реформа съответства много точно на крайната цел на комунизма, а именно – създаването на ново общество и човек. По този начин прекъсването на органичната връзка между всичко, публикувано преди 9 септември и изданията след комунистическия преврат се вижда като основополагаща предпоставка за изграждането на „новото общество“, предричано от марксистката историография.

Сред причините за налагането на правописната реформа се открояват и други особености, неразривно преплетени със съветската идеология, която започва да се  установява в България по онова време. Реформата е осъществена в съответствие с правописната реформа на руския език от 1918-а година, проведена от Съвета на народните комисари на СССР начело с Ленин, и е изготвена по неин модел. Преди прокарването ѝ излизат няколко статии на езиковеда доц. Владимир Георгиев с цел да се спечели общественото мнение за законодателната инициатива. В тях се говори за ненужните старовремски белези на правописа ни, както и се изтъква политическата причина за провеждането ѝ –

„Прогресивното“ общество на бъдещето би следвало да ползва нов, опростен и „народен“ правопис. [1]

Пръв срещу предложения закон въстава художникът Илия Бешков, който изразява критиката си в следната доста точна карикатура на име „Комисия по правописа“ с подзаглавие „Св. Кириле, Методие, на помощ!“:

[2]

Българският писател и директор на културата в Министерството на информацията и изкуствата Константин Петканов сериозно критикува тази инициатива на властта и пише в своя статия:

„Правописът е една културна традиция, която подлежи само на усъвършенствуване, но не и на опростяване… Българският език е баща на славянските езици и затова той на всяка цена трябва да запази връзката си с старобългарския. Прибързаните реформи винаги излизат недоносчета.“ [3]

Премахват се автентичните и открояващи се букви в нашата азбука с цел тя да се уеднакви с руската и сръбската ортография. Нейни привърженици прилагат като довод становището, че подобна реформа е била неизбежна и доста от чертите на стария правопис вече са били ненужни, но в по-голямата си част подбудите са били чисто идеологически.

Например буквите «ѣ» (ят) и «ѫ» (голям юс) са премахнати, защото са изразявали буржоазни ценности и олицетворявали реакционни настроения и великобългарски шовинизъм, тъй като са наследени още от Първото българско царство. Още от началото на 20-ти век въпросът с буквите започва още по-силно да се идеологизира от някои леви политици.

Комунисти и земеделци започват да разглеждат тези две букви като символ за отчуждението на интелигенцията от масите и настояват за пълното им изхвърляне от азбуката. Всъщност те са представлявали елегантна нишка, чрез която се свързват историческите периоди, и най-главно са носили облика на старобългарския език.

Реформата също така спомага за прекъсването на езикови и културни връзки с български общности, останали извън новите граници на българската държава, както и размиване и заличаване на местни говори и наречия. Премахнатите букви са били звеното, чрез което се държат в единство източните, западните и южните говори. В книгата си „Граматика на българския език“ проф. Стефан Младенов пише:

„И тъкмо затова, че [ѣ – бел. ред.] може с двоякия си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар, тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като «я» (а с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни говори старобългарското «ѣ» се произнася като «е», ние можем… смело да пишем с «е»…“.

Реформата стремглаво способства и кампания, насочена към обезбългаряването на македонските българи, чието наречие не може да бъде изписано според правилата на новия правопис. Обърнете внимание на думите «хляб» и «мляко», засегнати от ятовото правило. По македонските земи те се изговарят съответно [хлеб] и [млеко]. Произношението им е отразено точно в «хлѣбъ» и «млѣко» според стария правопис, но не отговаря на формите «хляб» и «мляко», наложени от новия правопис.

Друга грозна и непристойна подбуда, криеща се зад държавната политика на българските комунисти, е желанието за нагаждане към неграмотността. Привидната цел за ограничаване на неграмотността, която сама по себе си представлява стойностен стремеж, се изпълнява чрез грубо опростяване на писмеността ни. Ще цитирам отново критика на реформата Константин Петканов, който пише:

„Реакционно е да изнасилваш езика, за да го пригодиш към вкуса на неграмотните […] Културно е само онова, което е една стъпка напред и което споява, а не разединява.“ [4]

Старият строй в очите на съветския светоглед, наситен с всичките обуславящи го черти, представлява една постройка, издигната върху насилие, репресия и онеправданост сред долните класи.

Затова и в сърцевината на комунистическата идеология е схващането за абсолютно и кардинално скъсване с миналото, за да се създадат условия за издигането на новия строй начело с новия социалистически човек –homo sovieticus.

[1] – Отечествен фронт, бр. от 12 октомври 1944 г.

[2] – Политика, бр. от 26 октомври 1944 г

[3] – Мир, бр. от 26 октомври 1944 г.

[4] – Изгрев, бр. от 17 декември 1944 г

Свързана литература:

  • Из историята на нашето езиково строителство, Л. Андрейчин
  • Хомо съветикус, Александър Зиновиев
Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Стефан Кичев следва в Софийски Университет, работи във сферата на образованието и участва в проекта "Моята Българска История". Автор в ЕКИП и членува в Българско Либертарианско общество. Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели