Select Page

Коя е Сюзан Зонтаг?

Коя е Сюзан Зонтаг?

В „Ехо-Камера“ се публикуват материали, с които редакционният екип на „Мисъл“ не е напълно съгласен или идват от левия политически спектър. Защото все пак вярваме, че затварянето в дигитален балон е вредно за трезвата преценка. Сюзън Зонтаг е представител на лявото и в много отношения предшественик на съвременните неомарксисти, които намират бялата цивилизация за „рак“. Вярваме, че разбирането на подобни личности и тяхната история е задължително за успешната борба с техните съвременни последователни.

Николай Облаков
Отговорен Редактор
„Мисъль“

Въведение

Трудно е да определим Сюзан Зонтаг. Казва, че за нея светът е създаден ad hoc. Започва публицистичната си дейност едва на 9- годишна възраст. Изданието е месечно, тиражът се състои от 20 броя, цената е 5 цента, а аудиторията – съседите на малкото момиче. В списанието ще намерим истории, поеми и пиеси вдъхновени от писатели, вълнували Зонтаг по онова време.

Тя е писател, но ориентиран към философски проблеми и нехудожествени трактовки. Тя е и журналист, критик, човек предизвикващ полемични спорове, но и здраво стъпила на земята личност, с огромни познания и аналитичен ум. Сюзан е още режисьор, активист, есеист и преподавател. Най-известни са произведенията й: „Срещу интерпретацията“, „За фотографията“, „Болестта като метафора“, „СПИН и неговите метафори“. „Да гледаш болката на другите“, „В Америка“. Сред по-известните й романи са „Благодетелят“, „Мъртъв товар“,“Стил на радикалната воля“,“Аз и тъй нататък“, „Под знака на Сатурн“, „Почитателят на вулкана“ За романа си „В Америка“ Сюзан Зонтаг получава националната литературна награда на САЩ. Темите, които вълнуват Зонтаг са главно в областта на теорията и следствените връзки между отделните течения, явления и личности. Тя е сочена за вещ интерпретатор на модерния западен свят. Човек с изключително образование, Сюзан още на 15 става студентка в Калифорнийския университет, продължава обучението си в Чикагския университет ,след това учи английска литература и философия в Харвард, Оксфорд и Сорбоната. Високата степен на образованост и изключително владеене на академичния стил са белезите на стила на Зонтаг. Книгите й не са достъпни, страстни или хумористични. Тя пише дистанцирано, хладно и точно. Или поне ни кара да вярваме, че е така. Фактографически обективна ли е Сюзан Зонтаг или просто умело ни залъгва? Не е ли виновна нейната безкомпромисна интелигентност и изключителна начетеност, която прави да изглежда така, че всичко излязло из под перото й е плод на внимателен анализ или научен факт. А фактите и абсолютните тълкования са почти неоткриваеми на необятния терен на теорията на изкуството на литературата и на нейната постоянна интерпретация. А това е именно любима тема на Зонтаг. Култовият й статут сред младите, който тя получава приживе се дължи вероятно на прочутата й неподкупност, крайната ерудиция и нестихващия глад за критика, разбира се, обективна критика.

Младите винаги са били най-безпощадните критици. Когато прибавим нейната свободолюбивост, присъствието й във Виетнам, Сараево и Израел по време на военни конфликти, романтичната й връзка с Ани Лейбовиц, вдъхновяващата й преподавателска дейност и ненадмината жизненост, получаваме жена, пред която няма как да останем безразлични. Сюзан Зонтаг винаги ще остане като романтичен герой на радикалната левица, както в САЩ, така и в Европа.

Прочува се с твърдението, че изкуството се нуждае от еротика, а не от херменевтика, публикувано в сборника й „Против интерпретацията“. Парадоксално, защото във всичките й произведения откриваме изключителни примери за находчива интерпретация и език напълно лишен от чувственост.

Когато атеистите заговориха за Бог

Ще се спра на едно от най-известните произведения на Зонтаг – „За фотографията“. Казват, че понякога е по-лесно да говориш за неща, с които не си страстно обвързан. Именно това е причината да ни е трудно да се обясним в любов на любимия, да убедим  родителите си, че е по-добре да запишем режисура вместо право, да разкажем на приятел книгата, променила живота ни. Далеч съм от мисълта да обявя Зонтаг за лаик в сферата на фотографията, но за да бъда обективна, редно е да отбележа, че Сюзан Зонтаг не е фотограф. И именно това прави разсъжденията й толкова прецизни. Невъзможно е да намерим фотограф, който би писал за фотографията така хладно и дистанцирано. Очевидно е, че Зонтаг не е запозната с фотографските процеси и техники, но и тя не се интересува от тях. Нейният труд не е ориентиран към професионалната каста на фотографите, а към всички останали. Тя се опитва да влезе в дълбочина, като започва с историческите корени на явлението (това е любимият й подход), преминава през влиянието върху живота на обикновения човек и стига до това да добием цялостна картина за огромното място на фотографиите в съвременния свят. Спира се на отделни фотографи, оставили отпечатък в историята, като отделя голямо внимание на Даян Арбъс. „Фотографията е тайна за друга тайна. Колкото повече казва, толкова по-малко знаеш”, казва Даян Арбъс. Самата тя е отраснала в буржоазно, заможно семейство. Израства самотна,като в златна клетка. Може би за това по-късно снима маргинали, хора извън обществото, джуджета, гиганти, странни деца, гротескни и абсурдни образи. Тези хора обаче не предизвикват съжаление у нас, на фотографиите те гледат смело и невъзмутимо в обектива. Посланието, което винаги усещам е че те са така изолирани от обществото, че по някакъв начин стоят над него. Именно за това говори и Сюзан Зонтаг – за изкривената представа, която ни дава фотографията. Тя е едновременно изкривена, но и толкова реална – изображението е пред теб, очевидно е, че е било така, ето го фотографирано е. Фотографията е може би най-великата манипулация.

Снимките са по-мощно средство за въздействие от думите, дори от филмите. Сюзан Зонтаг говори и за преминаването от схващането, че снимките трябва да са красиви, до това, че ако снимките са красиви, в крайни сметка са и някак повърхностни. Фотографите усещат, че всеки обект е достоен да бъда фотографиран, а дори да не е, самият акт ще му придаде значимост.

Сюзан Зонтаг говори и за различните възприятия на образите в тоталитарните общества. Казва ни, че „Китай предлага модел на вид диктатура, при която властва идеята за „доброто“ и всички изразни форми, включително образите, се подчиняват на най-безпощадни ограничения.“ Антониони също е обвиняван от китайската преса, че в документалния си  филм за Китай „Джунгуо“ показва китайската действителност в лоши и крайно неуместни краски. Антониони е упрекван, че е издирвал стари или старомодни неща – „Той е издирвал и заснемал порутени стени и отдавна изхвърлени стенвестници“; вместо да „обърне внимание на големите и малките трактори в полето, той е избрал едно магаре теглещо каменен валяк“; и че е показвал некрасиви моменти –„по най-възмутителен начин е снимал хората, когато си издухват носа или отиват в тоалетната“; и недисциплинирани прояви – „вместо да снима в клас учениците от нашето начално училище под шефството на фабриката, той филмира децата, когато изтичват навън след училище.“ Филмът е обявен за антикитайски.

Сюзан Зонтаг говори и за агресията при снимането, за самия процес, в който натискаш обектива, така сякаш дърпаш спусъка. За тайните желания, които пораждат фотографиите у нас. За неуловимата същност на снимката.

Зонтаг използва факти, сравнения, примери, говори за философи, фотографи, художници, актьори, исторически събития, течения и моди. След като прочетеш нейния труд се чувстваш обогатен, научил си имена, които не си чувал преди, замислил си се за неща, за които не си помислял до този момент. Дори и информацията, която Зонтаг ни споделя да не е сензационна или шокираща, нито развлекателно представена, ние сме запленени. Използването на множество факти и личности от различни сфери (история, философия, политика и т.н) правят произведението й изключително наситено и интересно. И ние си казваме – „Вярвам й, няма как тя да не е обективна.“

Именно фактът, че самата тя не е фотограф й позволява да види и дяволската, и божествената страна на фотографията и да остави на читателя сам да прецени, след като е изложила всички факти и умело го е превела през целия път до заключенията му.

В последната публикувана книга на Зонтаг – „Да гледаш болката на другите“ тя се връща към „За фотографията“ пишейки, почти тридесет години по-късно, нещо като послеслов към размишленията си. Този път разсъждава главно върху военната фотография и смисъла, жестокостта и страданието от това да наблюдаваш чуждата болка. „Самата представа за жестокости и военни престъпления се свързва с очакването на фотографски свидетелства.“ Когато говори за пределите на емпатия и възможността ни да съчувстваме Сюзан Зонтаг ни разказва случка от престоя си в Сараево:

„Една жителка на Сараево, впрочем беззаветно предана на югославския идеал, с която се запознах скоро след като пристигнах за първи път в града през април 1993 г. ми разказа следното:
През октомври 1991 г. си живеех мирно и кротко в моя сараевски апартамент, когато сърбите нахлуха в Хърватия. Спомням си, че по телевизията показаха разрушаването на Вуковар (само на двеста километра оттук), а аз си казах: „Ау, колко ужасно“ и превключих канала. Така че защо да се сърдя, ако някой във Франция, Италия или Германия види по телевизията убийствата, които тук са ежедневие и си каже: „Ау, колко ужасно!“, а после потърси друга програма? Това си е нещо нормално. Човешко…  „

 За невъзможната обективност на метафорите

Очевидно е, че Сюзан Зонтаг е запленена от метафорите. Именно тази й страст ме накара да повярвам на твърдението й, че изкуството се нуждае от еротика, не от херменевтика. Когато те интересуват метафорите, очевидно е че обичаш изкуството в най-чистия му вид. Защото не е ли изкуството една метафора само по себе си? В изследванията й „Болестта като метафора“ и „СПИН и неговите метафори“ обаче Зонтаг иска да избяга от метафорите, да освободи термините от зловещата им (в тези случаи на болести тежест) и да осветли читателя за така дълбокото им вкореняване в нашия живот.

„Две са болестите, представяни най-пищно с реквизита на метафората: туберкулозата и ракът.“

На много места се усеща възмущението на авторката от възприятието за болните. Докато заболелите от туберкулоза са се възприемали като чувствени и пламенни натури, обвити в романтичен ореол, то болните от рак често са представяни като личности потискащи своите чувства, социални и сексуални желания. Самите пациенти дори се чувстват виновни и омерзени от тази диагноза. Сюзан Зонтаг пише „Болестта като метафора“ след като самата тя преборва рака. За съжаление губи битката срещу болестта и ракът  отнема живота й на 28 декември, 2004 година. Тогава Сюзан е на 71 години.

В есето си тя говори й за това колко силно е навлязла военната терминология, когато се говори за рака. Самата аз също казах, че тя е изгубила битката.

След публикуването на произведението известна критичка – Camille Paglia, го нарича: „тежко и тромаво, сякаш написано от току що дипломирал се гимназист.“ Вярно е, че стилът на Зонтаг в никакъв случай не е лек и четивен, подходът й е аналитичен и философски. И дори темата за болестта, която авторката изживява не я прави по-емоционална или крайна в изказа си.

Отново имаме множество факти, примери и съпоставки. Срещаме се с литературни и кино герои, страдащи от рак или туберкулоза, които доказват тезата на Зонтаг. Освен изследване на метафорите, с които са натоварени болестите, написаното е призив на болните да не се поддават на тях. „Ракът е болест.“–пише тя – „ Вярно, сериозна болест, но в крайна сметка просто болест.“ Сюзан Зонтаг говори за това с колко негативни конотации и срам е натоварена думата „рак“. Ако пациентът успее да се отърси от тях и от всички предразсъдъци лечението му неминуемо ще бъде по-успешно. Това ме накара да се замисля колко е трудно да се отървем от втълпени ни трактовки на всякаква тематика. Колко по- лесно бихме преминавали през живота, ако не вземахме първата ни подхвърлена, дълбоко вкоренена представа. В крайна сметка това е просто болест, нали?

Зонтаг говори за „лудостта“ и психичните болести като „туберкулозата“ на съвремието. Свързваме лудостта с крехкост, талант, невъзможност да оцелееш в порочна среда, дори божествено докосване, нещо, което предлага страдание в замяна на просветление, достъпно само на малцина.

В есето си „СПИН и неговите метафори“ Сюзан Зонтаг повтаря, че военната терминология неминуемо е навлязла във възприятията и разговорите на хората за болестта.

Тя завършва есето си така:

„Не, не е желателно нито медицината, нито войната да бъдат „ тотални“. Нито пък кризата предизвикана от СПИН, трябва да се схваща като нещо „тотално“. Не ни нападат нашественици. Организмът не е бойно поле. Болният не е нито жертва на някаква неизбежна злополука, нито пък враг. Ние –медицината, обществото – не сме упълномощени да се борим с всякакви средства срещу каквото и да било.А колкото до тази метафора, военната, бих казала , ако ми е позволено да перифразирам Лукреций: както и да, нека си я запазят военните„

Когато говори за СПИН и ХИВ Зонтаг осъзнава, че при рака човек може да попита „Защо аз?“ и дори напук на мъчението от липсата на отговор, постоянно го прави. Болният от СПИН или ХИВ позитивният в западното общество знае или поне си мисли, че знае, как се е заразил. Често обществото възприема това като справедливо наказание за определен начин на живот.

Метафорите са нещо прекрасно, когато не се превърнат в ад за онези, чиито живот може да бъде спасен, ако се отърват от тях. В тези есета Сюзан влага всичките си усилия, за да отърве читателя  от ненужно митологизиране на болестите. Тя казва, че „всички имаме по рождение двойно гражданство: в царството на здравите и в царството на болните. И макар, че предпочитаме да си служим само с по-добрия паспорт, всеки рано или късно е принуден поне за кратко да се легитимира като поданик в другото царство“.

Годо в Сараево. Aктивизмът на Сюзан Зонтаг

През 1993 година Сюзан Зонтаг режисира пиесата „В очакване на Годо“. Премиерата е на свещи, в театъра на Сараево и привлича толкова голямо медийно внимание към града, че мнозина смятат, че това е една от причините войната да свърши. Има две пътувания до Виетнам, като първото описва в работата си – „ Пътуване до Ханой“. На 6 октомври 1973, денят Йом Кипур, Египет и Сирия нападат Израел. Сюзан Зонтаг заминава за конфликтната зона и заснема филма си „ Обещани земи.“ Тя споделя, че никога не е пътувала до Сараево, за да пише за проблемите там. Всъщност, сина й –Давид посещава Босна преди нея и пише книга с репортажни есета– „Кланица“. „Мисля, че една книга в семейството за босненския геноцид е достатъчна“, казва Зонтаг пред  Paris Review. Сюзан Зонтаг не е военен коресподент, нито политически активист. Каузите й са свързани с явни несправедливости, с извънредно криви идеологии, с невъзможни за премълчаване жестокости. Никога не оставя място за съмнение относно позициите си и никога не се отмята от тях. В Сараево се сближава с хората, те стават нейни приятели, тя става почетен гражданин на града им, приятел, разумен човек, който може да даде гласност на техните проблеми.

За любовта към литературата, която няма как да скриеш

Харесвам Сюзан Зонтаг. Наистина я харесвам. Харесвам я не заради всеизвестната й обективност, харесвам я, защото я наричат „ the dark lady”, защото е била висока, стилна, справедлива, танцувала е на Beatles и е искала да насочи обществото към „нова чувствителност“. Харесвам я заради есето й „Писането е изкуство на четенето“, където казва: „Да се загубиш в една книга, така се казва, не е само празна фантазия, а моделирана действителност, която те пристрастява. В едно писмо Вирджиния Улф написа известното изречение:

„Понякога си мисля, че небесният рай е едно непрекъснато четене без умора“. Божественото идва от това, че – пак по думите на Улф – при четенето азът напълно се елиминира. За съжаление, ние никога не изгубваме аза си, също както и никога не можем да настъпим сянката си. Но този нетелесен унес, четенето, е толкова подобен на транса, че имаме чувството, че сме се освободили от аза.“

Ще завърша с част от словото на Сюзан Зонтаг при получаването на Наградата за мир на германските книготърговци:

„Писателите могат да направят нещо срещу клишетата за разделеност и различност – защото писателите са не само посредници на митове, но и създатели на митове. Литературата предлага не само митове, но и контра-митове, както животът предлага контра-опит – опитът, който ни разклаща в това, в което сме се надявали, че вярваме, че чувстваме, че мислим.

Литературата може да ни каже как е устроен светът.

Литературата може да ни даде критерии, да ни даде дълбоко знание, което приема образ чрез езика и разказа. Литературата може да засили способността ни да заплачем за хора, които не сме самите ние и не принадлежат към нас. Кои щяхме да бъдем, ако не бихме могли да намерим съчувствие към онези, които не са самите нас и които не принадлежат към нас? Кои щяхме да бъдем, ако не бихме могли – поне временно – да забравим за себе си? Кои щяхме да бъдем, ако не можехме да се учим? Ако не можехме да прощаваме? Ако не бихме могли да станем нещо друго освен това, което сме?“

Хубаво е да се замислим, настина, кои щяхме да бъдем?

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Неда Узунколева учи журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Завършила е английска гимназия и винаги е имала силен интерес към киното и литературата. Поддържа собствен сайт на културна тематика: nuzunkoleva.com

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели