Пол Франсоа Паоли

Пол Франсоа Паоли

Роден през 1959 г. в Марсилия, от корсикански произход, писател и журналист във вестник „Фигаро“, автор на многобройни политически есета, сред които Аз съм корсиканец и не се гордея вече с това (2005г.); Франция без идентичност: Защо Републиката спря да се обича сама себе си? (2008г.); Когато левицата агонизира: Републиката на добрите чувства (2016г.)

Националистическата победа в Корсика: сигнал на цивилизационна аларма, отправен към континента

За Пол-Франсоа Паоли, победата на местните националисти на парламентарните избори в Корсика (бел.прев. националистическата коалиция „За Корсика“ спечелила три от четирите депутатски места в Националната Асамблея) е знак за прогресивно отдалечаване между Франция и острова, който отказва да продължи да бъде част от една страна, която отхвърля своята култура и история и малко по малко отказва да бъде господар на собсвената си съдба.

Най-малкото, което можем да кажем е, че заобикалящата ни Макронмания не е споделена в Корсика. Отвъд комичния характер на присъствието на депутати-националисти в Националната Асамблея, активисти, чиято идеология отхвърля самата идея на национално представителство, към което сега участват, трябва да си зададем въпроса какво всъщност разкриват тези избори. По мое мнение две състояния на нещата. Първият урок е, че в този регион с по-малко от 350 хиляди души, доминиращото политическо чувство е отдавна чувството за „идентичност“. „Идентичност“ тип Марин Льо Пен, която излезе на върха в първия кръг на президентските избори, дори пред Фийон. „Идентичност“ и при парламентарните избори през юни с местните националисти.

Корсика, там където един и същи човек може да от избори на избори за Националния Фронт или местните националисти илюстрира по свой собствен начин едно от предусещанията на големия италиански социолог Парето, който е бил и един от авторите, вдъхновили Раймон Арон (бел.прев. френски философ, социолог и журналист). Идеологиите са всъщност една крехка реалност на повърхността на самите ние. Нашите фундаментални политически значения са емоционални. В тази връзка корсиканският микросвят засвидетелства едно разделение с континента, което отива далеч отвъд разделението описано от Кристоф Гюилу в есето му „Периферната Франция“. Несъмнено, Корсика, с ескцентричния си характер, високата безработица и ниска икономическа активност, принадлежи на периферната Франция, но това не е всичко.

 

Корсика е в символично противоречие с Хексагона. Много корсиканци не изпитват вече чувството, че имат обща съдба с Франция. За разлика от много жители на Антилските острови или остров Реюнион. Ако мога да си позволя да обобщя по начин, който някои хора ще намерят за обиден, той е, че корсиканското общество е достатъчно скромно от гледна точка на гъстота на населението, за да бъде хомогенно по отношение на чувствителността. Корсика отказва да се съобрази с идеологията на една брюкселизирана Европа, за строителството на която националистите също имат принос и което не е дори едно от най-големите им техни противоречия.

Гласуването за Льо Пен на президентските избори символизира, че корсиканците, които са католици по отношение на ритуалите, не желаят един видим ислям на Корсика. Те не желаят също и ексхибиционизма на ЛГБТ малцинствата. Не можем да си представим гей парад в Аячо, въпреки че хомосексуалността е приемана на острова. Корсиканците поддържат само един вид комунитаризъм – техния. Какво разкрива този феномен? Една антропологическа тревожност – тази на изкореняването. Островитяните чувстват постоянен страх от претопяване в един мултикултурен свят, където човешките групи, под претекст на смесване на етноси, са склонни да загубят своята отличителност. „Ние турците не приличаме на никого друг освен на самите себе си“ – казвал Мустафа Кемал, бащата на модерна Турция. Чувството на идентичност в Корсика, както и навсякъде, където присъства е по-малко свързан с „ценностите“, отколкото с нравите. Нравите, с други думи нормите и традициите, са тези, които създават чувството за общност, а не „ценностите“. Ние избираме до известна степен своите „ценности“, но не можем да изберем нормите и обичаите, които съставят едно островно общество като Корсика.

Корсика е страна, а не територия. Това е земя, с която корсиканците имат силна връзка, защото там погребват своите мъртви. Именно тази връзка със своята собствена страна, са загубили голяма част от французите, живеещи в градовете. Идеологията на неолиберализма и исляма произтичат от противоположни антропологии. Първата величае правата на индивида, докато ислямът тези на общността. Само че динамиката на Пазара, както и тази на Уммата са основани на едно отворено пространство, което пренебрегва хора и граници. Тази динамика, корсиканците отхвърлят инстинктивно. Те смътно предчувстват, че този аспект на глобализацията заплашва да унищожи това, което е останало от идентичността на тяхната страна.

 

Тук Корсика отправя един тревожен сигнал към жителите на континентална Франция: Вие, които понякога ни упреквате, че „отплаваме надалеч“, все още един народ ли сте, една нация ли сте?

Какво добро има да принадлежиш към една страна, която честно казано, не принадлежи вече на себе си? Къде беше френският народ, когато 57% от гласоподавателите не гласуваха? Тази страна, в която един мюсюлманин може да измъчва и убие една възрастна еврейска жена (Сара Халими), крещейки „Аллах е велик!“ без да шокира хората, които са професионалисти във възмущението, не прилича ли вече на това, което описва Мишел Уелбек в своя роман „Подчинение“? Страна, в която една “комедиантка” като Хурия Бутелджа, френска политическа активистка от алжирски произход, може да декларира своето презрение за коренното френско население, използвайки неологизма „souchiens” (бел.прев. буквално превеждащо се като „коренните кучета“), без да предизвика сериозни политически реакции, е смятана за вече загубена от мнозина корсиканци, които не са националисти, даже са далеч от тази идея. Не престанаха ли и много от французите от „периферията“ да принадлежат на себе си, скривайки се във въздържанието от гласуване?

За момента, интелигентните действия на Еманюел Макрон действат като балсам за една страна, която беше унижена по времето на президенството на Оланд. Но този балсам не може да излекува раните на един народ, чийто държавен глава ласкае многообразието, „бельото“ на комунитаризма, англо-саксонска концепция, която е на път да фалира отвъд Ла Манша. Как ще бъдат убедени ЛГБТ активистите, на които Макрон посвети поздравителен tweet на деня след гей парада и мюсюлманите, които той поздрави на
25-ти юни по случай края на постите за Рамадан, че образуват общност със споделена съдба? Много корсиканци не желаят тази съдба. Това е смисълът на националистическия вот на Корсика.

 

Кристиан Анадолиев

Кристиан Анадолиев

гост-автор

Завършил бакалавър Международно и европейско право в Сорбоната (Франция), в момента следва магистратура Международно търговско право. Отвъд юридическите науки и търговията, проявява дълбок интерес и към политика и философия.