Select Page

Ницше, лявото и защо ни е нужна философията

Ницше, лявото и защо ни е нужна философията

Напълно съзнавам, че е трудно в днешно време да си представим по какъв точно чудноват начин философията може да ни е нужна, още повече в своята крайно абстрактна и недостъпна за повечето хора форма.

Затова и пишейки тази статия аз обещавам, че за всяка теза, която може да се стори прекалено несвързана с реалността, да представям актуален, опредметен пример, в който си проличава нейното значение и важност за нашите животи и как избираме да ги водим.

Ще се фокусирам върху един философ, който за голямо съжаление е обект на огромна злоупотреба покрай масовата поп-култура, която се е развихрила, и която може спокойно да се каже, че образова и диктува действията на младото поколение много повече от държавно финансираните учебни заведения. Това се случва, разбира се, подпомогнато от експлозията на социалните медии през последните години.

Фридрих Ницше е изключително важен поради факта, че пише по почти всяка тема, която може да си представите, затова и цялата последвала мисловна традиция на Запада е малко или много повлияна от писанията му.

Изключително трудно е да му се лепне етикет, както много хора обичат да правят, не защото е бил колосално комплексен мислител (което е бил), а защото самият той признава на много места в своите трудове, че не се занимава толкова със съдържанието на доминиращите неговото време идеологии и мисловни школи, колкото подбудите и причините, които се крият зад тях. Защо хората ги измислят, защо ги вярват, защо им е нужно да ги вярват, какво кара идеологиите да са толкова жизнено важни за нас?

На първо време ще представя по какъв начин Ницше, пишейки през 1880 г., предзнаменува господстващата днешното време философия – а именно постмодернизма, за който съм писал и преди.  И защо това е важно да се знае, тъй като може да се каже, че Ницше е разбирал нашата днешна културна обстановка много по-добре от нас самите.

Няма как човек, който е участвал в социални събития или изобщо е водил разговор навън с хора, да не е чувал почти заразната фраза – „Ами ти си имаш своя истина и аз си имам моя“.

Тази идея е сравнително стара и съм напълно убеден, че човек, който тръгне да се рови из философските библиотеки от която и да е епоха, ще намери нейно споменаване и генезис много преди Ницше, но в тази статия ще се фокусирам върху неговите размишления.

Ницше е бил погнусен, подразнен и потресен от прочувствените словоизлияния на неговите колеги философи, които малко или много са се представяли за алтруистични, жертвоготовни бранители и пазители на „истината“. Писали са как единствената им цел в живота, както и целта във философията им е била една монашеска, самопожертвувателна и безскрупулна битка за „истината“.

В своя уникален, хумористичен стил той отбелязва – „все едно истината e някакво безпомощно, мекушаво и безобидно същество, което се нуждае от защитници“.

Всичко това се корени в откритието му, че всяка ситуация в света потенциално позволява за безброй различни интерпретации, безброй различни „истини“, и това, което повечето философи биха искали да нарекат „обективност“ е всъщност единствено своеволно наложената им предубеденост, върху която се строи философията им. По този начин според него, чрез различни мисловни системи ние „фалшифицираме“ света, за да можем да живеем в него и да не ни е неразпознаваем и чужд.

Как това е релевантно в заобикалящия ни свят?

През втората половина на 20-ти век учени са били в процеса на изготвяне на умствената структура на изкуствения интелект.

Главният проблем, който те са смятали, че ще е централен за усъвършенстването на новото научно творение, е бил проблемът с това как той ще може да действа . Но всъщност се случва нещо друго сравнително интересно.

Проблемът, който е изникнал още преди да се достигне до това как да действа дадения „робот“, е бил този свързан с възприятието на света. Те са смятали, че възприятието е лесно – светът около нас е изпълнен от обекти и ние просто складираме тази информация. Оказва се, че съществуват неопределим брой начини, по които може да се възприеме светът, което впоследствие е довело до сериозни усложнения в работата им.

Този проблем по-късно ще бъде възприет като крайъгълния камък на постмодернистите, които вдъхновени от това ще твърдят – след като има безброй различни интерпретации, то как можем меродавно да твърдим, че която и да е от тях е по-валидна от другите?

Така се и стига до предразположението, масово прието в днешно време, спрямо истината – „аз си имам моя истина и ти си имаш своя“.

Постмодернистите често хвалят Ницше и го изобразяват като техен предшественик – те хвалят неговия перспективизъм – т.е. теорията, че има безброй различни начини по които може да се възприеме света – като ключова концепция, която силно повлиява на тяхната „деконструкция“ на западното наследство.

Също така хвалят идиосинкратичният му начин на писане, който често съдържа и тънък подигравателен характер спрямо тясно академичния стил на писане, който континенталните философи използват по негово време.

Аз обаче искам да представя Ницше като критик на постмодернистите – и още по-конкретно –критик на крайно левите активисти, които споделят негови картинки във фейсбук.

В писанията на социалисти често изпъква сериозен емоционален заряд (от негативно естество) – например постоянно се говори за „надмощието и възмездието“ на социалистическата революция, както и за „чупенето на окови“ – „смъртта на стария режим и капиталистическия реакционен елит“.

При постмодернистите е дори и в още по-големи мащаби. Станли Фиш нарича всички противници на „позитивна дискриминация“ (квоти/законови привилегии за малцинствени групи) „тесногръди расисти“ и ги слага на едно ниво с ККК.

Андреa Дворкин (радикална феминистка писателка) пък нарича всички хетеросексуални бели мъже – „изнасилвачи“ – и други подобни низки, пошли и груби ad hominem обиди са чести при постмодернистите.

И това не се ограничава единствено до интелектуалния елит на постмодернизма – както прекрасно описва наш автор в статията си Новите Болшевики“ – в която красноречиво изобразява откровената злоба и зложелателна нагласа, с която млади хора действат по протести и политически митинги.

Откъде идва тази необяснима злоба, този изключителен заряд и бреме от негативна емоция,  подплатяващи словесните излияния, бълвани от мегафони, на борците за социална правда/активистите?

В своята книга „Отвъд доброто и злото“ Ницше представя една концепция, която я изразява с френската дума – ressentiment – буквално преведена означава „възмущение“ (но по-дълбоко и целенасочено, тъй като етимологията на френската дума е по-различна и своеобразна).

Tази концепция e изложена във връзка с идеята му за господарски и робски морал.

Господарският морал е свързван с хора, които са изпълнени с жизненост, целенасоченост, целеустременост, които се радват на живота, процъфтяват в креативност, пътешествия и сблъсъци, които ги тласкат да превъзмогнат вътрешните си страхове и да се преродят по-уверени и самообладани – с други думи – моралът на успешните, смелите и силните.

От другата страна се представя робският морал, който се свързва с хора, които са несамоуверени, обезкуражени, смирени, които смятат, че светът им дължи нещо единствено поради наличието им – които базират своята личност и идентичност изцяло на неспособността им да успеят в света, както и причините зад този неуспех. Те обвиняват за това всички господстващи интерпретации в културната и политическа обстановка, в която живеят, като имплицитно потискащи и онеправдаващи ги.  Това е моралът на неуспелите, страхливите и слабите.

Често подобни индивиди (научен факт, подкрепен от изследвания в клиничната психология) биват изпълнени със завист и презрение. Започват да не понасят себе си, поради това, че са слаби, започват да се изпълват с омраза и погнуса. Тука се явява и ressentiment.

И тъй като човек не може да живее със злоба и омраза – е необходимо оправдание, което Ницше нарича – рационализации на провала им – започват да изобразяват слабостта си като „добродетел“.

Това да си жертва на несправедлив свят се издига на пиадестал; човек е морален и добродетелен, доколкото е потъпкан от изискванията и очакванията на обществената и икономическа структура, в която живее. Доброто и справедливото започват да се определят не като личните успехи на индивиди, (т.е. на силните/господарите), а биват понижени (или завишени – според обяснението на говорителите) до общото благо на цялото общество, че даже и човечество, което често може да включва санкциониране под някаква форма на силните.

Започва ли да звучи познато?

 

Съответно, ако слабостта е добродетел – то от това следва, че силата, самоотвержеността и волята за успех са злини.

В днешната политическа обстановка да си материално успял е безчинство – да си хетеросексуален, въплъщаващ традиционна полова роля, създал семейство е да си „тесногръд, безчувствен и сляп за тегобите на по-несполучливите“.

Постмодернистите обиждат с думи като „егоист, расист, сексист – токсична мъжественост“.

Също така да си независим е зло, тъй като независимостта е силно свързана с волята за успех, за себеутвърждаване и готовност да посрещнеш света и всички предизвикателства, които е приготвил за теб.

Хората, имащи робския морал го съзнават това и именно, защото го съзнават и забелязват как самите те не могат да са независими, активно се опитват да го уронят и „изобличат.

Този манталитет аз бих казал, че силно прозира в социалистическата реторика на голяма част от днешните политици.

Икономическата независимост силно свързана с пазарна икономика, е зло и няма стойност. Винаги обществото ти е „помогнало“, не си успял да се справиш сам.

И няма как да не бъде зло, защото освен, ако не е представено в негативна светлина, то няма как да се оправдае масивната социална държава, която дава плод на всичко друго освен независимост – икономическа и политическа.

Всичко това Ницше артикулира брилянтно 100-150 години преди появата на доминантните днес крайно леви предразположения към природата на човека и неговата роля в нашето общество – както и факторите, които го подтикват към тази роля.

Робския морал от друга страна, поради всички качества, които ние изброихме за свойствени на хората, които осъществяват робския морал, е неспособен на „създаване“/творение – той дори виждат творението като гротескно налагане на власт от силните на деня. Така остава друга опция, която се изразява в правоверното и хуманно унищожение на всичко сътворено от индивиди, изразяващи господарския морал.

Но тъй като слабите са слаби, те не могат да влезнат в директен конфликт със силните, защото се предполага, че ще загубят. За това и според Ницше те превръщат думите в тяхно уникално и усъвършенствано оръжие за подривни дейности.

Постмодернистите твърдят, че след като цялата обществена структура, която изпълваме, е изтъкана от западното ни наследство, което е сътворено от силните на времето си – то тази репресивна структура подлежи на едно справедливо унищожение.

Но какво унищожение се има предвид? Унищожение на какво?

Шекспир се смята за един от най-великите писатели на западната традиция, за истински гений, който твори основополагащи текстове, в които са застъпени най-базовите и рудиментарни вярвания, светогледи и ценности, които обусляват нашата цивилизация.

Така той се  явява пример за господството на силните – за репресията на господарския морал.

Но как може да се „унищожи“ Шекспир с думи?

Като се подложи на деконструкция. Като се изложат всички начини по които неговите писания могат да се разглеждат като сексистки в моментите, в които съдържат старовремското пренебрежително отношение спрямо жените; или пък расистки, ксенофобски, че дори и бяло-супремасистки. Както споменахме – има безброй интерпретации – и след като има безброй, в духа на постмодернизма можем да се усъмним дали изобщо има меродавност в твърдението, че която и да е от всичките интерпретации е по-валидна от другите.

Чрез метода на деконструкция една творба се лишава от нейния статут, фалшифицира се нейното значение и генезис, и в процеса се свлича от предполагаемата привидна стойност, която е била продукт единствено на привилегированата позиция на автора. (например – бял, хетеросексуален, европейски мъж със семейство.)

С този подход постмодернистите въплъщават именно унищожението, породено от себеомраза, дълбоко заложено в изградения от Ницше образ на робския морал.

Съответно деконструкцията на литературна или политическа творба от тази гледна точка като действие, разгледано в своите подбуди, е равностойно на графити по статуя или склуптура, силно символизираща западните ценности  -просто още една форма на унищожението, насадено в робския морал.

Преди няколко месеца бяхме свидетели на подобен абсурд – студенти в Йейл и Станфорд бяха сътворили протестно писмо, в което бяха поставили ултиматум пред администрацията да премахнат повечето бели европейски мъже от курса по западна литература и вместо това да ги заместят с жени и писатели от различен произход. Тъй като това било симптом на расистката и сексистка подструктура, която съставя висшето образование на запад.

Идеята на Ницше за господарски и робски морал може да служи за добро обяснение както на агресивното поведение на крайно левите активисти, така и на деконструкционните похвати на постмодерните интелектуалци, кaто и двете групи са фундаментално белязани и обединени от склоността им към унищожение; склоност, породена от тяхната ressentiment за себе си.

Тук си проличава изключително широкoскроеният и далновиден поглед на Ницше, който въпреки цялото време, което е изминало, все още остава болезнено релевантен за нашия днешен свят. И това, разбира се, е само един от много други примери в неговата философия, които могат да се изложат.

Ако съм успял да подтикна интереса на някого към писанията му, то аз го съветвам да започне с книгата „Отвъд Доброто и Злото“, като също така смятатм за изключително полезно да се чете паралелно с „гайд“, написан от професор по философия – https://www.bloomsbury.com/us/nietzsches-beyond-good-and-evil-9780826473646/.

– Beyond Good and Evil – Nietzsche

– Selected Letters – Nietzsche

– Reading Guide to Beyond Good and Evil – Christa Davis Acompora

– An interpretation of Beyond Good and Evil – Laurence Lampert

– Maps of Meaning – Jordan Peterson

– An explanation of Postmodernism – Stephen Hicks

 

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Стефан Кичев следва в Софийски Университет, работи във сферата на образованието и участва в проекта "Моята Българска История". Автор в ЕКИП и членува в Българско Либертарианско общество. Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели