Подписването на Ньойския договор и последиците за България

Oригинална публикация в BulgarianHistory.org

В края на Първата световна война, българската държава има нещастието да е от страната на загубилите най-големия дотогава световен конфликт. Тя, както и останалите съюзници от Централните сили, е принудена да моли за мир. Така на 27 ноември 1919 година се подписва безспорно една от най-пагубните спогодби в цялата българска история, а именно – Ньойският договор. Всички въпроси относно бъдещите взаимоотношения между победители и победени се уреждат на Парижката мирна конференция (открита на 18 януари 1919 година).

Теодор Теодоров

Българската делегация е в състав Теодор Теодоров – министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, ръководител на делегацията, Венелин Ганев – министър на правосъдието, Янко Сакъзов – министър на търговията, промишлеността и труда, Александър Стамболийски – министър на обществените сгради, Михаил К. Сарафов – бивш министър. Заедно с тях са редица вещи лица и секретари, които оказват помощ. Сред тях се отличават имената на Иван Евстратиев Гешов, началникът на Генералния щаб ген. Иван Луков, посланикът в САЩ Стефан Панаретов, депутатът от комунистическата партия Никола Сакаров, Димитър Михалчев.

Впечатление прави и присъствието на Надежда Станчова, дъщеря на българския дипломат Димитър Станчов, чието семейство поддържа добри контакти с общественици от Франция и Великобритания. Както се вижда, това са някои от най-подготвените и способни български държавници, дипломати и политици.

Техните умения обаче скоро се оказват от малко значение. Обстановката по посрещането на делегацията сякаш загатва бъдещия диктат. Тя пристига в Париж на 26 юли 1919 година. Членовете ѝ са настанени в хотел „Мадридски замък“, в предградието Ньой и поставени под полицейски надзор. Контактите им с външни лица не могат да станат без зоркия надзор на органите на реда. Това значително ограничава способността на делегацията да провежда преки контакти, чрез които да търси разбиране за своите интереси.

Портрет на Удроу Уилсън, худ. Станислав Рембски, 1945 година.

В предварителните заседания на комисията, която се занимава с българския въпрос става ясно, че страната ще пострада изключително сериозно заради участието си във войната. Мерките, които Великите сили вземат се оказват твърде крайни. Самият президент на САЩ – Удроу Уилсън, отявлено им се противопоставя и заявява, че подобно решение на проблема би довело само и единствено до втора световна война (така и става през 1939 година).

По време на обсъжданията България получава известна подкрепа срещу някои прекомерни искания на нейните балкански съседи. Това става най-вече от страна на САЩ и Италия. Така например още на 21 юли, на заседание на комисията за границите е прочетен доклад, в който е изразена американската позиция: „Американската делегация смята, че ще бъде нецелесъобразно да се наложи на една нация с цел тя да бъде наказана загубата на територия, върху която тя има справедливи етнически и икономически претенции“.

Въпреки множество подобни заявления, делегацията на САЩ трябва да се съобразява с мнението на своите съюзници от Антантата и в крайна сметка успява единствено да ограничи в известна степен претенциите на българските съседи, без да проявява упоритост в преговорите със своите съюзници. От друга страна италианското застъпване е провокирано от засилването на Гърция и лесно е преодоляно от англо-френския блок чрез отстъпки.

Проектодоговорът, изготвен изцяло от победителите, е представен на българската делегация на 19 септември, когато под охрана нейните членове са съпроводени до Министерството на външните работи на Франция. Даден е срок от 25 дни за запознаване с текста и евентуално изказване на възражения. Искането на българските представители този срок да се удължи на два месеца не е уважено.

Клаузите предизвикат реакция на българските представители. Делегацията изразява несъгласието си с откъсването на Южна Добруджа, Западните покрайнини и Западна Тракия. По отношение на Македония тя предлага населението само да определи съдбата си чрез провеждане на допитване на населението. Възражения се изказват и по отношение непосилните за България репарации и останалите финансови тежести.

„Мадридският замък“

На 3 ноември е изпратен отговор на българските възражения, а заедно с това и окончателният текст на договора. Българските претенции са отхвърлени и е даден срок от десет дни за положителен или отрицателен отговор. Възможността за отказ от страна на България е до голяма степен единствено на хартия. Съюзниците изрично посочват, че при такъв сценарий действието на Солунското примирие ще се смята за преустановено.

При тази затруднена ситуация министър-председателят Теодор Теодоров не се решава да подпише договора и подава оставка. Действието реално не представлява съгласие или отказ, но може единствено да отложи неизбежното.

Така отговорността пада върху новия министър-председател Александър Стамболийски. Неговите последни опити за смекчаване на някои от клаузите също са неуспешни – няма възможност да проведе срещи с ключовите фигури от делегациите на Антантата, а балканските им съюзници настояват за по-бързо сключване на договора.

Александър Стамболийски

Договорът е подписан официално в парижкото предградие Ньой на Сена от министър-председателя Стамболийски за България и от победителите в лицето на Съединените американски щати (САЩ), Британската империя, Франция, Италия и Япония като главните съюзени сили и техните съюзници Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджас (днес Саудитска Арабия), Полша, Португалия, Румъния, Сърбо-хърватско-словенската държава (а не кралство, както понякога неправилно се твърди), Сиам (днешен Тайланд) и Чехословакия. Според някои източници, след подписването, лидерът на БЗНС счупва нарочно писалката си.

Най-голямо значение се отдава на териториалните клаузи, според които българската държава е лишена от Западните покрайнини, които са с важно стратегическо значение – Царибродско, Босилеградско, части от Трънско и Кулско минават под властта на Сърбо-Хърватско-Словенската държава, която получава и град Струмица с неговата околност. Южна Добруджа остава част от Румъния, а Беломорска Тракия е поставена под контрола на съюзниците, като нейното бъдеще остава за решение на по-късен етап. Въпреки това, чл.48 предвижда икономически достъп на България в Егейско море. Само година по-късно, на конференцията в Сан Ремо, Беломорска Тракия е предадена на Гърция, а обещанията по чл. 48 остават неизпълнени.

Според финансовите клаузи държавата е задължена да изплати 2 млрд. и 250 млн. златни франка с лихва от 5% (с изключение на първите две вноски, които са с лихва от 2%) или общо за 37 години сумата възлиза на почти 5 млрд. златни франка – сума, непосилна за българското правителство по онова време.  В срок от пет години природните ресурси от мините край Перник трябва да се изнасят за Сърбо-хърватско-словенската държава. Впечатление прави, че за разлика от споразуменията с останалите  победени сили, сумата е точно определена.

Документът за ратификация на Ньойския договор от страна на България.

Освен репарациите, клаузите на договора предвиждат допълнителни финансови тежести: окупационен дълг, издръжка на смесените арбитражни съдилища, комисиите по разоръжаването и репарациите, реституции  др. По ирония на съдбата България отново трябва да поеме и част от османския дълг. Интересно е виждането на победителите за размера на репарациите. Според тях сумата е значително по-малка от щетите, които България нанася на своите врагове по време на войната и нейният размер е намален единствено поради осъзнатата от съюзниците невъзможност българската държава да изплати една по-голяма сума.

Военните клаузи обричат България на една постоянна несигурност. Премахната е наборната система и съставът на българската армия се формира единствено на доброволен принцип. В рамките на тази своеобразна професионална войска е забранено общата цифра на военнослужещите (включително офицерите и чиновниците от допълващите части) да надхвърля 20 000 души. Броят на офицерите не може да надхвърля 1/20 от целия състав на войската, а при подофицерите 1/15.

Направено е изключение за числото на стражари, митничари, горски стражари, местни и общински полицейски агенти и др., което не може да надхвърля броя на изпълнявалите подобни длъжности към 1911 година, но в никакъв случай над 10 000. Точната цифра следва да се определи от Съюзническата военно-контролна комисия. На България е позволено да набере до 3000 души гранична стража (отново на доброволен прицнип), а общото число на пушките в потребление да не надхвърля 33 000!

Нещо повече, определено е едно-единствено военно училище, а във всички останали образователни институции и клубове е забранено занимаването с каквито и да е военни въпроси. В часовете по гимнастика не се позволява практическо упътване за употреба на оръжие и всякакви други упражнения, свързани с война.

Ньойският договор съдържа и някои куриози, породени от известно преповтаряне на клаузите от Версайския договор между победителите и Германия като например забраната на България да притежава подводници, дирижабли и др. Въпреки това те могат да се разглеждат и като една добра застраховка за Съюзниците.

В заключителните разпореди се предвижда, че договорът влиза в сила чрез ратификация, като това не зависи от ратификацията на всички съюзени сили. Ньойският договор няма срок, нещо което е напълно логично, имайки предвид намерението на победителите да създадат един ненарушим следвоенен ред.  България ратифицира договора на 15 февруари 1920 година.

Сенатът на Съединените щати обаче отказва да ратифицира Парижките мирни договори, воден от собствени външнополитически съображения. Това се отнася и за Ньойския договор. Как тогава се уреждат отношенията между България и САЩ? Администрацията на новия президент Уорън Хардинг (4 март 1921–2 август 1923 година) предлага сключването на сепаративен договор с България, какъвто подход Щатите предприемат с Германия, Австрия и Унгария.

През декември 1921 година държавният секретар Чарлз Хюс изпраща до пълномощния министър в София проектодоговор, в който е изразено „желанието да се развиват приятелски отношения, както и да се окуражи търговският обмен“. Проектът за споразумение е представен на Стамболийски. Естествено по неговото съдържание възникват спорове, но падането на кабинета на БЗНС след преврата от 9 юни 1923 година и тежката ситуация вътре в България след това не позволяват да се преодолеят спорните моменти.

Демонстрация срещу Ньойския договор, 1929 година.

Все пак договорът има и някои положителни страни. Той открива възможността за присъединяването на България към Обществото на народите (ОН), чийто статут е неразделна част от договора. Така България е една от първите победени страни, членуваща в организацията, като влиза заедно с Австрия през 1920 година. В следващите години ОН заема важно място в опитите на България за мирна ревизия, както и в прекратяването на гръцката агресия през 1925 година. Съгласно договора, България се присъединява и към Международната организация на труда (МОТ). В следващите години тя приема всички нейни по-важни решения и развива впечатляващата социална система и трудово законодателство за времето си, въпреки факта, че нивото ѝ на индустриализация е по-ниско от това на други европейски държави.

Разпадът на Югославия през 90-те години на ХХ век предизвика редица въпроси около Ньойския договор, наред с които и възможността за неговата ревизия в частта му за Западните покрайнини. Сърбия, както и останалите четири държави възникнали на мястото на Югославия, са правоприемници на Югославия съгласно споразумението между тях от 2001 година. Виенската конвенция за правоприемство от държавите по отношение на договорите обаче изрично изключва въпроса за установените чрез договор държавни граници. Освен всичко това, България е обвързана и по Парижкия мирен договор от 1947 година, в чийто чл.1 границите на страната са такива, каквито съществуват на 1 януари 1941 година, т.е. без Западните покрайнини.

Ньойският договор маркира и Втората национална катастрофа. Българският национален въпрос не само не е решен, но преминава във фаза, при която негово осъществяване става изключително трудно. Почти всички придобивки от Балканските войни са изгубени (с изключение на Пиринска Македония и Родопите). България е в дипломатическа изолация и в следващите години нейните правителства се стремят първо да преодолеят тази изолация и на следващо място се ориентират към мирна ревизия на договора.

Но сякаш най-пагубната последица е разбиването на националното единство. От този момент се забелязва особено ясно разделението в обществото както по отношение приоритетите във външна политика, така и в посоката на развитие вътре в страната, значително влошено от Ньойския диктат. В следващите години България е залята от политически убийства, преврати, атентати, опити за въстания и непрестанни конфронтации между различните обществени групи. Години по-късно,  споменът за трагедията от Ньой изиграва важна роля за политическите решения на цар Борис III. По време на Втората световна война, България отново застава зад своята предишна съюзничка – Германия.

Подкрепи Мисъль в Patreon

Боян Златанов

Старши програмист във водеща българска софтуерна компания, завършил икономическа социология в Университет за национално и световно стопанство.

No Comments Yet

Comments are closed