Select Page

Дясното не може да спечели в политическата агресия

Дясното не може да спечели в политическата агресия

Ако има нещо, в което десните хора са убедени, то това е, че могат да победят левите в битка.

Това отношение е срещано толкова често, чак до степен, в която човек започва да го смята за нещо вкоренено в психиката на хората с десни политически възгледи. Пижаменото момче срещу тактическия звяр? Няма база за сравнение. Погледнете, десните имат оръжията, десните имат полицията, имат и войската. Ако някой ден напрежението се покачи, десницата ще се организира, обединявайки се зад лидерството на своите ветерани, ще се координира с действащата войска, ще подари безплатни полети с хеликоптер на всички левичари и ще  заживее щастливо завинаги. Нали така?

Общо взето, това е начинът, по който Конфедерацията е смятала, че ще се справи с янките. Уви, далеч от успешно.

За обикновения десен човек ала „ държа на правото да притежавам и използвам оръжие“, такова презрително отношение е до болка познато. Това е и отношението на някой, който си купува оръжие „за всеки случай“, но никога не отива на стрелбището. Всъщност последното е и страхотен начин да осъзнаеш, че нямаш и бегла представа за разликата между спусък и предпазител, когато някой нахлуе в дома ти в три през нощта. Организацията изисква време, комуникация, система за работа и най-вече тренировки, а все по-малко десни хора желаят да се занимават с всичко това.

Част от тази липса на желание е породена от разочарования. Непоколебимостта  на привидно десни политици да се противопоставят на своите избиратели, очаквано, накара много от десните, особено нео-реакционерите, да се обърнат към пост-политиката. Според тази гледна точка, десницата не може да постигне своите цели чрез участие в политическата система; това, от което дясното наистина се нуждае е Moldbug reset, или реставрация: събитие, което бързо ще разруши и наново ще  изгради държавата. Идеята е предварително да се създадат десни структури, в очакване на  мига, в който избираните безрезултатни (леви) форми на управление няма да могат да се размножават. Ентропията (мярка за безредие) ще се възцари  и евентуално, решаващият момент ще настъпи.

Разбира се, не е задължително това да е случаят. Политическото насилие не е забавно за всички – то е продължително, грозно и всички страдат. Никой обаче не се замисля за това, когато има своя Велика Кауза, но може би, просто може би, твоята Велика Кауза няма да успее. И тогава какво? „Не можеше да бъде по-зле“ е нещото, което планиралите преврата в Турция казват точно преди опитът им да се провали и да даде на  техните bete noire  неоспоримото право да  съставят списъците за „чистката“. Когато става дума за политическо насилие, всеки си се представя като пилот на хеликоптер, но не и като отчаян губещ.

Известна анимация от Сидни Харис разказва за група изследователи пред черна дъска, върху която са написани множество сложни математически уравнения. В средата на дъската стоят думите: „и тогава се случва чудо“. Заглавието на филмчето е част от диалог между двама от героите, а именно – „Мисля, че трябва да си по-точен в стъпка две“.

„ И тогава се случва чудо“ е дългогодишно изкушение за крайно десните. Може да бъде забелязано навсякъде: в известната и повлияла на много книга на Айн Ранд „Атлас изправи рамене“, когато самотен учен се мести в Долината Голт без да трябва да се тревожи за пиявиците, той наистина намира лек за  рака. В далеч не толкова популярния роман от нациста Харълд Ковингтън , Мери Сю се превръща от бедна и изчезваща в небитието, във вдъхновена от масовото движение на белите националисти, тъй като, без очевидна причина, изведнъж белите хора започват да се вслушват в неговите тиради и да му изпращат чекове за пет-цифрени суми. Казано направо: „ и тогава се случва чудо“ е еквивалентът на „Аз не трябва да се променям или да се старая; някой ден ще бъда велик и хората ще ме харесват за това, което съм.“ Както всеки десен човек знае, това е неадекватното оправдание на мързеливите хора.

Организационният капацитет, който се изисква, за да се построи нов свят, е същият, който левите използват, за да упражнят натиск върху държавата. Та, кой всъщност е в по-добра позиция да се възползва от момента, когато той настъпи? А ако утре се събудим с цивилизация тип „Лудия Макс“, кой има вече изградени мрежи на местно ниво с хора с опит? Ето го отговорът и на двата въпроса – не и десницата.

Пасивните смятат, че активизмът не постига нищо. Това, което реално постига е упражняване, практика. Упражняване на изграждането на мрежи, на активност, на скорост, на работа в екип. Всеки, който някога се е опитвал да събере петима души на вечеря, знае какви усилия му коства това, но погледнете протестите по летищата след забраната за пътуване и вижте колко много хора могат да бъдат активизирани от левицата, без дори да забележите. Да кажем, че положението се нажежи – забравете за детайлизиран и прецизен план; в първите пет минути, знаете ли, Вие, не някой ветеран, не някой въображаем велик човек, точно Вие – знаете ли  на кого ще се обадите?

Левите знаят. И точно затова всички десни, които смятат, че не могат да научат нещо ново от левицата, грешат. Това е причината десните да не четат книги с ляв уклон. Аз ги чета, чета и наръчници по организация и мога да ви кажа едно – те са умни.

 

Съответно десницата е изправена пред две основни предизвикателства: построяването на нови неща и разбирането в дълбочина на силните и слаби страни, както и на  тактиките на своите леви противници. Десните хора не биха правили същите неща като левите, дори не биха използвали техните методи, но това не означава, че левите не могат да им дадат ценни уроци.

Първото нещо, което десницата трябва да осъзнае е, че левицата има далеч по-голям опит в изграждането на собствените си институции, в управлението на вече съществуващите такива, както и че те споделят този свой опит по между си. Десните хора ще построят черква и ще я използват по предназначение – ще отслужват литургии, ще се молят,  ще почитат. Левите ще я построят, ще напишат книга за това как се строи, ще излязат навън и по всякакъв начин ще се опитат да убедят хората, че строенето на черкви е това, което те задължително трябва да направят, ще организират семинари: „Как да финансираш, построиш и регистрираш черква“, а след това ще поканят говорители, които да разгласяват левите идеи.

Десните хора трябва да поработят върху обучаването си един друг, и то не обучавайки най-близкият си десен по убеждения човек. Най-добре организираните групи в дясно са тези, които се противопоставят на абортите (pro-life) и защитниците на правото за притежание и ползване на оръжия (RKBA) и останалите трябва да се поучат от тях.

Второто нещо, което трябва да се разбере за левицата е как всъщност  функционират тя. Независимостта е ключов елемент. Десните харесват йерархията и затова често мислят, че левите приемат директни заповеди от Сорос или някой друг, намиращ се високо на стълбицата. Е, това не е толкова често срещано явление. Голяма част от организацията на левите  е децентрализирана, те водят преговори помежду си и се стремят да не си пречат, така че маршът на работническата класа да не бъде дерайлиран от чупещия прозорци Черен блок (погледнете, например, DIRECT ACTION, страхотна история на левицата от 60-те насам от Л. А. Кауфман).

Левицата нарича този подход „използване на разновидност от тактики“, което погледнато през призмата на логиката, е просто засукан начин да кажеш, че преобладаващата част от левицата няма нищо против радикалното ляво насилие в редиците си. Хората обаче не говорят много за този проблем. И докато е невъзможно дори да си представиш, че бомбардировач на клиника за аборти би получил добре платена работа в елитен университет, това реално се случва на възпитаници от терористичната лява организация от 70-те години на двадесети век, позната като Weather Underground. Като бегълци те са били подпомагани финансово и оперативно от Адвокатската гилдия (NLG), след което организацията вече е била възприемана като нещо нормално, до такава степен, че в броя си по повод 11 септември, Ню Йорк Таймс безсрамно възхвалява един от членовете й – Бил Ейърс. Контрастиращи на тази ситуация са дните като беглец на Ерик Рудолф, терорист с десни възгледи, който ги прекарва в немилост, криейки се в пустошта. Заловен е буквално потопен в боклуци в търсене на храна. Потенциалните десни екстремисти се изправят пред „алтернативни разходи – opportunity cost“, които не биха представлявали проблем за същите екстремисти, ако се намираха в левия политически спектър.

Почти всеки път, когато има събрана група от хора с леви убеждения, десните използват довода за платени протестъри. Ще повторя – нещата не се случват така. Мислете за левите протести като за концерт на Грейтфул Дед. Да, наистина хора получават пари: плаща се на групата, плаща се и на техниците. Но всички, които следват бандата не получават пари. Те не са техници, не са и музиканти; те са там, защото обичат музиката.

Левите са  страхотни на протести, не защото получават пари, за да запълват място, а защото ги организират професионално, както ще разберете, ако прочетете някои от книгите им. Протестърите не са платени. Организаторите са. Хората, които тренират организаторите и протестърите са платени. В основата си, начинът, по който лявото протестно движение работи толкова добре е същият, по който биха работили и курсове за подготовка и използване на огнестрелни оръжия, финансирани от братята Коук.

Левицата комбинира централизирана и децентрализирана инфраструктура, тъй като съдържа различни групи. От една страна са групите, използващи централизирана организация – те ще вписват в списъци, ще вербуват хора, ще се стремят към експанзия.  От друга са тези с децентрализирана организация, предимно анархисти, чиито действия се извършват посредством колаборации между групи със сходни виждания.

Структурата на тези групи произхожда от Испания, където анархистите се организирали в малки групи с близки приятели, тъй като тези групи са трудни за инфилтриране. Дори в тях да бъде проникнато, разкриването на една група не разрушава цялата организация.

 

Американското ляво използва такива групи в края на 60-те години на двадесети век. В началото са използвани като средство за организиране на протести, а в последствие на цели движения. За да се координират са изпращали свои членове на заседания. Идеята е  била  създаването на  дискусия между съмишленици. От части, тази система на организиране е повлияна от Квакерите и техните дълги окупационни срещи, които продължавали още и още, и още, просто защото такъв е начинът за взимане на решение при Квакерите. Техните организатори са предали техниката на левите по време на анти-ядрените движения през 70-те, а нейното разпространение се дължи на добрата комуникация между различните леви движения.

Обратното – десницата се слави със своята бавна организация. Десните хора почти не работят заедно, не споделят бележките си и не се стремят да достигнат до по-широк кръг от последователи. Сетете се за миш-маша от знаци и лозунги, който обикновено се вижда по левите протести, а след това се опитайте да си спомните последния път, в който сте видели знак на RKBA на pro-life демонстрация. За нещастие, когато десните хора решат да станат активни те или създават блог и си правят  канал в Youtube, или пишат статии. Накратко, превръщат се в крайъгълни евангелисти-street corner evangelists. Нямат склонността да се гмуркат в реалния живот, този извън виртуалния свят.

Левицата действа в истинския свят. Познайте кой печели?

Скорошните протести в Бъркли показаха, че десните групи могат да се справят достойно в улични битки, но горчивият опит показа на левите, че  мисленето –  „няма значение коя точно тактика ще използвам“  е перфектен начин да дадеш време на противника си да обмисли как да отвърне на удара. Ако десницата иска да създава нещо, тя трябва да види как го правят от ляво, защото там работят върху това от 40 години. Нека да парафразираме Троцки – може би не се интересуваш от политика, но политиката се интересува от теб; и можеш да научиш много от хората, които покрай заниманията си с политика се облагодетелстват.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

София Роглева е завършила Първа английска езикова гимназия, ще следва право и икономика в университета в Бон. Превежда за ЕКИП и е член на БЛО.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели