Select Page

Част VI – Политическият слой на консерватизма и либерализма

Част VI – Политическият слой на консерватизма и либерализма

Част VI от монументалния труд на Лъчезар Томов за консерватизма, либертарианството, либерализма и сложните системи (от десет части)
Предговор
Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V

 

Политическият слой на консерватизма и либерализма – иманентно и променливо

Началото на либерализма в древна Елада

Началото на либерализма и на демокрацията са дълбоко свързани помежду си – и двете са плод на осъзналия се рационален ум. Приемането на управлението като единствено проекция на волята на индивида е основна либерална ценност, директно следваща от методологическия редукционизъм – обществата не са нищо повече от съвкупности от индивиди, а не сложни системи, подложени на еволюция по същия начин, по който и живите организми. Разбира се, в първото хилядолетие пр. Хр. нито еволюцията е била позната концепция, нито сложните системи, въпреки, че етимологията на „система“ е гръцка и означава единство, цялост и въпреки изказаното от Евклид твърдение: „цялото е повече от сумата на частите[i] или разбирането на Аристотел за обществото като обединение на хора с обща цел – тяхното добруване (всяка система трябва да има цел). Това е времето на рационалния човек, както Аристотел обявява[ii][1],  времето на създаването на основите на философията и математиката, тържеството на формалността и строгостта на разсъжденията, на логиката и дедукцията. Властта логично идва от народа (демоса), не от боговете или силата на Традицията. Разумните индивиди притежават власт над себе си, следователно властта на обществото, което е тяхно множество, е тяхна. Демокрацията в Атина е определена само за свободните, пълнолетни мъже, които са завършили военното си обучение[iii], по презумпция, че те ще са достатъчно независими в решенията си. Всеки гражданин на полиса има равни права с тези на останалите.  Всеки гражданин има право да говори на общото събрание свободно и да взима участие в решенията, които определят множество аспекти на живота в града – както законодателни решения, така и изпълнителни (икономика, външна политика). Практиката на Атинската демокрация, обаче показва, че правите линии, начертани от разума остават само част от света на идеите, но не и на реалността. Критици на демокрацията като Тукидид посочват, че не само, че общите събрания биват доминирани от малко на брой хора (до 100) от елита – богати, влиятелни и добри оратори, но и, че демосът бива лесно контролиран от демагози, падайки под властта на емоциите, предизвикани от добрата риторика, или поради липсата на необходимите знания, за да взимат съзнателни решения по специфични въпроси[iv]. Може би най – прочутото грешно решение, взето от Атинския народ е екзекуцията на шест генерала, които всъщност спечелват битката при Аргинуса през 406 пр. Хр.[v] Грешките на демоса са представени от историята за делото срещу Сократ, завършило с неговото решение да изпие чашата с отрова (Фиг. 13)  Абстрактното теоретично творение на разума – рационалният човек, се сблъсква с реалността. Отговорът на този сблъсък от страна най – влиятелния философ Платон, е първата утопия, описана в неговото най – важно писание –  „Републиката“xxix.  В нея са засегнати много аспекти на държавното управление и на това що е справедливост, като особено важни са две – теория на формите и държавния кораб. Първото е венецът на абстрактното мислен, а второто една от двете либерални философии на управлението.

Фигура 13. Делото срещу Сократ за обида срещу боговете и развращаване на Атинската младеж, рисунка Жак-Луи Давид

 

Теория на формите казва, че нефизическите, абстрактни форми и идеи (като правите линии и квадратите) представят най – акуратно реалността, а не сетивата. Те са вечни, непроменливи и независими от отделните обекти, които притежават някои от свойствата им. Всяка форма е чиста, защото представя точно едно свойство – тя е проста, истинна и красива, докато материалните обекти са нечисти, защото включват множество свойства – те са сложни, с много свойства (форма, цвят, мирис, тегло). Формите са архетипи – чисти и съвършени, за разлика от несъвършените материални тела – тържество на редукционизма в анализа и на свойството на мозъка да оптимизира моделите, които съхранява в паметта. Структурата на сложните системи, която предопределя тяхното поведение и кодира фазовите им преходи е част от този свят, но тя е и негов създател. Разумът е най – високото ниво на йерархия в най – сложната система във Вселената, в която във всеки слой текат процеси на отбор и фазови преходи, включително и съзнанието – пораждане на случайни мисли, които постепенно се изчистват и идва моментът на оригиналната идея. Съзнанието не е пълен господар на тялото, но няма съзнанието за това – рекурсивен недостиг на дълбочина. По същия начин разумният индивид не е пълен господар на съдбата си, но няма съзнанието за това.Това когнитивно отклонение се е оказало еволюционно предимство и е пример как естественият отбор интегрира устойчивите плодове на фазовите преходи. Тук, обаче то е доведено до крайност и стига до мистика – съществуват само моделите, обективните логически закономерности, а реалността на опитностите е само сянка на тях. Този начин на мислене е донякъде възприет в математиката и физиката – както Роджър Пенроуз пише в „Пътят на Реалността“ :

Обективните математически понятия трябва да бъдат разглеждани като безвремеви, те не са призовани към съществуване в момента, в който за пръв път бъдат схванати от човешкия умТе обаче са съществували потенциално още от зората на времето или по – скоро извън времето, което означава, че неизбежно биха разкрили онази форма, която възприемаме днес независимо от това кога и къде дадено възприемчиво зза тях същество би избрало да ги проучи[i]

Тази мека форма на мистика приема за дадено нещо, което е извън-опитно – моделите, които човешкият разум строи са плод на цялостното устройство на йерархичната биологическо-абстрактна система. Те са плод на начина, по който информацията е възприемана и обработвана, на езика, на който тя е кодирана, като тук под „език“ се разбира всяка система за комуникиране, не само съзнателният слой, където са мислите и думите. Реалността, за която строим модели, форми и идеи е тази, която сме еволюирали да разберем. Няма гаранция, че друго мислещо същество ще види същото нещо, дали изобщо ще има възприятия за „закон“, „последователност“, „модел“, дали ще намира ред в случайността. Разумът ни казва, че има обективни истини, има закони, които движат Вселената и това най – вероятно е така, но при липсата на общо възприятие за тях от гледна точка на наблюдателя ще е все едно това да не е вярно. Допускането, че има обективни истини и факти, само по себе си е необходимо за развитие на теориите – в науките, във философията, в политиките; въпросът е крайността до която изпускането на посредника – езика, води. Схващането за твърдите, чисти, абсолютни истини, съчетани с потвърждаващото отклонение води до нетърпимост към различните тези поради липсата на усет за възможността за интерпретация. Рационалната дискусия винаги трябва да води до крайно заключение, което е едно, защото е отражение на обективната истина; представата за балансиране на аргументи като претеглена сума според субективната преценка за тежестта им и възможността за стигане до различни изводи в зависимост от различните приоритети, убягва на платонически мислещите. Нещо повече – крайната мистика на Платон, според която истинската реалност са само законите, идеите, формите и моделите, а материалното е просто сянка на тях, води до подценяване на информацията от сетивата и оттам – на опитността, за сметка на построенията на рационалния ум, които се объркват с рационалните построения на ума.  Умът откъснат от сетивата, изпълва сам собствената си Вселена, на която се чувства пълновластен господар и създава стройни, елегантни и логически непротиворечиви, но крехки теории, които корабокрушират при сблъсъка им с изпитанията на Времето и произвола на Съдбата.

Държавният кораб е една такава теория, едната от двете основни творения на либералната мисъл. Първата е пряката демокрация на Атина, видяла доминацията на елитното малцинство и вредите на демагогията и популизма, съчетани с ниското образование на демоса и страстите на тълпата. Твърдението на Аристотел, че човекът е политическо животно[ii] и смятането на тези, които предпочитат частните дела пред общите за идиоти[iii] не променят ниския процент участие на гражданите в тях, нито разпределението от тип Парето, в което сто души имат почти цялото влияние. Реакцията на Платон на тези проблеми е в неговата творба „Държавата“ чрез използването на аналогия с кораб, чийто собственик е народът, който обаче си няма представа от мореплаване, а демагозите и политиците са конфликтни моряци, които знаят как да сложат платната, но не могат да управляват кораба. Само звездоброецът може да се ориентира за посоката и той е капитанът на кораба – един крал философ, който използва формата на доброто като вечен ориентир. Моряците се карат кой знае най – добре да плава и подкупват собствениците с храна и вино, като игнорират звездоброеца, въпреки, че само той може да навигира кораба, чрез своите познания. Тази метафора е аргумент за абсолютистко управление от един човек, също толкова крайно, колкото пряката демокрация и другата страна на либерализма. То е крайно както политически, така и икономически – отмяна на частната собственост, децата, жените и имуществото стават общи, политическото единство стига до крайност, като държавата се превръща в един организъм и става по – важна от отделния човек. Причината либерализмът да дава две толкова крайни и различни решения, от които произтичат както анархизма, така и тоталитарният комунизъм се крие в абстрактното мислене и редукционизмът, породили теория на формите и всички техни превъплъщения през вековете (споменати в предишни глави). Или всички хора са рационални, следователно властта произтича от индивидуалните им осъзнати воли, или те са неспособни на рационалност поради липсата на познания и трябва най – знаещите да притежават абсолютна власт над тях  – и нищо по средата. Либерализмът не знае умереност, защото е плод на същия процес, който декомпозира съществуващото в абсолютни, идеални форми – и така е от Антични времена.

Реакцията на Аристотел и еволюционният подход

Аристотел, който е ученик на Платон пише труд „Политиката“, в който реагира по – скоро консервативно (като за периода) на неговите крайни идеи. Той приема еволюционния подход – съществуващите различни форми на държавно управление са плод на дълго развитие и не трябва да се създават нови без да се опрем на опита:

„Нека помним, че не бива да отхвърляме мъдростта на времето: през хилядолетията, тези неща, ако са добри със сигурност не биха били непознати, тъй като почти всичко вече е било открито, въпреки, че в някои случаи откритията не са били систематизирани; в други случаи хората не използват знанието, което са натрупали“[1]

Самият Аристотел следва съвета си и прави анализ и класификация на 158 конституции на различни държави, на които прави анализ и говори за олигархии, демокрации и тирании. За него терминът конституция „политея“ означава не само писаният закон, но също институции, обичаи и образование по етика и морал за децата.  Конституцията е формата на съединението, това, което държи обществото стабилно и непроменливо във времето – аналог на структурата на мрежовите връзки в съвременната теория на сложните системи. Самата дефиниция на държава е като цялост, която съдържа много части, с общи функции и цели – като  прототип на идеята за система, без динамичността. При Аристотел хората са с фиксирани качества – някои са родени да са роби, други да са господари, това са техните, естествени състояния. Това сродява неговата визия с тази на Плато и с теория на формите – управлението като форма, като нещо извън времето, като окончателно решение.  Неговият подход е преходен между абстрактния и еволюционния, не само поради това, че се опира на опита на държавите преди Атина, но и на това, че препоръчва устройство на управление, което се основава на умереност, а не на крайности.  Либералната елинска мисъл поражда две противоположни идеи: управлението на бедните – пряката демокрация, и предложената от Плато абсолютна власт на образования диктатор и отхвърляне на частната собственост за благото на общото, придобило стойност само по себе си. Аристотел  предлага за общества, които не са с напълно добродетелни граждани различно управление, базирано на многобройна средна класа, която e по – природа по – независима и умерена в действията си и отхвърля идеята за споделена собственост на жени, деца и имущество. За него олигархията, пряката демокрация и тиранията са извратени форми на управление, обединени от това, че управлението се извършва единствено в полза на управляващия. Кралството от друга страна се различава от тиранията по това, че кралят се грижи за добруването на кралството си и е там по закон, а не е заграбил властта със сила. В тази ситуация дори абсолютната власт е правилна, ако е взета чрез избори или по наследство  – аргумент за ползата от традицията и естественото оформяне на държавата.

Политиката на Аристотел е първият отговор на двете форми на либералното управление, утопични по своя характер. Той е основан на традицията и опитът на поколението, но и на теорията, логиката и търсенето на идеални, непроменливи и опростени форми на управление, които да дадат крайно решение за проблемите на управлението и стабилност, разбирана като неизменчивост в състоянието на държавата. Това е сплав от консервативното и либералното, със зачатъци за разбиране на системите, естественото развитие и ролята на традицията в управлението. То заема по същество междинна позиция между либералното, намерило своето начало в Античността и консервативното, опряло се в Запада на Християнския прочит на същата тази Античност и на концепцията за грешния човек. Тя е диаметрално противоположна на Платоничната философска представа за човека като изначално добър и правещ злини единствено поради липсата на образование – представа, залегнала в либералната политическа философия и до ден-днешен.

 

Kъм Част VII – Християнската революция

 

Библиография:

[1] Авторски превод от предговора на превода на Политика на William Ellis

[i] Роджър Пенроуз, Пътят към реалността, Изток – Запад, 2017 стр. 47

[ii] Aristotle, Politics, Translated by William Elis, 1912 http://www.gutenberg.org/files/6762/6762-h/6762-h.htm  Retrieved at 29-08-2017

[iii] Walter C Parker, (v86 n5 p344 Jan 2005). „Teaching Against Idiocy“, Bloomington: Phi Delta Kappan. http://faculty.washington.edu/rsoder/EDUC305/305parkeridiocy.pdf

[1] Всъщност Аристотел твърди, че човекът е способен на рационална мисъл, а не, че е рационален през цялото време, което е филтрираното през когнитивни отклонения негово твърдение

[i] Euclid, Elements, Book I http://farside.ph.utexas.edu/Books/Euclid/Elements.pdf

[ii] Aristotle, Nicomachean Ethics I.3 http://oll.libertyfund.org/titles/aristotle-the-nicomachean-ethics

[iii] JA Rothchild, Introduction to Athenian Democracy of the Fifth and Fourth Centuries BCE. http://homepages.gac.edu/~arosenth/265/Athenian_Democracy.pdf

[iv]  J. Ober, „Thucydides’ Criticism of Democratic Knowledge, https://web.stanford.edu/group/dispersed_author/docs/ThucydidesCriticism.pdf  Retrieved at 27-08-2017

[v] M. Cartwright, Athenian Democracy. Ancient History Encyclopedia 13-10-2014. Retrieved from http://www.ancient.eu/Athenian_Democracy/

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Лъчезар П. Томов, доктор, главен асистент в НБУ-София (департамент Информатика), работи в софтуерната индустрия от 2008-а г., участвува в проекти на ЦАУР (център за анализ и управление на рисковете) като математик и програмист

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели