Select Page

Популистът, фашистът и консервативният човек

Популистът, фашистът и консервативният човек

Аз не съм политолог (и никога няма да бъда, както би изпял Кирил Маричков), но не мога да не отчета все по-честата и все по-емоционалната употреба на думата „популизъм“ в публичния дебат и медиите. Странно защо от известно време тя е станала обидна, използваш я, когато искаш да засегнеш някого. И което е най-странното, използват я, когато искат да обидят някакви нормални и здравомислещи консервативни хора. Ето, в една сравнително кратка статия за последните избори в Австрия думата „популизъм“ и нейните производни бяха използвани цели шест пъти, включително и в словосъчетания като „десни популисти“ и „популистки демони“. При това статията не е полемична, нито е някакъв политически памфлет, а най-обикновен информационен текст.

И още. В ляволибералната риторика „популист“ като обида върви редом с „фашист“. Като в детската градина. Ако не ти харесват пъстрите демонстрации на хомосексуалистите по градските улици – фашист. Ако се обявиш за ограничаване на злоупотребите със социални помощи – фашист. Ако кажеш нещо против малцинствата – фашист. Ако изразиш малко по-емоционален патриотизъм – фашист. Ако застанеш в защита на вярата и църквата – (православен) фашист. Ако покажеш носталгия към живота в България преди 1944 – (монархо) фашист.

Но какво да се чудим – заглавия като „Келясало Титовско псе“ бяха характерни именно за „Работническо дело“ през 50-те, там се говореше за „подлоги на световния империализъм“, които точат гнойни лиги от злоба пред успехите на социализма. Тъй че какво по-различно да се очаква от съвременните представители на тази школа. Обидите са техен професионален стил.

На изборите в Австрия се случи това, че хората предпочетоха пред баналните приказки на социалистите за нови работни места и чудеса в икономиката, простичката платформа за справяне с имигрантския проблем. По тази причина спечелилите партии бяха наречени „популисти“ като всички подобни на тях в Европа. И нарочно ги нарекоха „популисти“ по такъв начин, че да прозвучи обидно.

Какво е популизъм и защо започнаха по смехотворен начин да наричат точно десните партии популистки? Може би защото на теория популизмът е метод на противопоставяне, метод на определяне на нещо като „народ“ и насочване на енергията към всичко друго, което не е „народ“. Но извън академичните дефиниции, днес под „популизъм“ се разбира такова политическо поведение, което е насочено към най-широките и непретенциозни в културно отношение електорални маси. Популизмът обещава неща, които сам знае, че е невъзможно да се изпълнят, но разчита, че така създадената чрез тях розова перспектива, ще увлече с романтиката си „обикновения човек“ и ще го доведе до урните с правилната бюлетина в ръка.

Е, откъде накъде при това положение точно десните партии да са популистки? Значи, не са популисти социалистите с идеите си за „все по-нарастващото благосъстояние на трудещите се“ и с обещанията за все по-щедро преразпределяне на несъществуващи блага. Не са популисти и либералите с тяхната „социална държава“, с „края на историята“ със съвършенството на либерално-демократичния строй, който трябва да обхване цялото глобално село и да научи глобалните селяни на толерантност и мултикултурализъм. Не са популисти те, ами нещастните десни. И забележете: не просто десни, но и консервативни. Долавяте ли еволюцията на понятията? Щом десните са популисти, а консерваторите минават за десни, то очевидно консерваторите са популисти. Или направо фашисти – какво ще си играем! Днес все по-често и все по-целенасочено наричат консервативния човек фашист.

А всъщност консервативният човек е едно твърде кротко и разбрано същество. Той е много по-толерантен от либерала, просто не е толкова креслив. Ако го попиташ: „Ти какъв си, от кои си, от левите или от десните?“, той вероятно ще махне с ръка, ще каже: „Абе, я ме остави на мира!“ и ще отиде да върши някаква работа, в която вижда истински смисъл. Консервативният човек не се увлича от модерните дрехи и модерните идеи, защото е скептичен. Той често е носител на онова, на което му се вика „бабешко възпитание“. Разговаря нормално и свободно и ако го поканиш по телевизията, ще каже същото, което би казал и в компания на маса.

Консервативните хора са много, но е трудно да бъдат представени политически, защото не обичат да се сдружават. Те рядко членуват в партии или в други подобни скупчвания за общи действия. Не дават подкрепата си веднъж за винаги, а само дотогава, докогато онзи, на когото са я дали, я заслужава.

Консервативният човек би подкрепил всяка политика, в която види смисъл, и всяка партия, в чиято искреност повярва. Дори да не повярва докрай в искреността на партията, защото това често е невъзможно, ще провери нейните възможности да изпълни онова, за което говори. Такъв човек е консерваторът и днес политическите субекти, които са се заели да го изразят и представят, минават за консервативни. И тях наричат все по-често „популисти“.

Какво популистко има в това да се обявиш за справяне с имигрантския проблем? Това е реален проблем, не са социално-икономически фантасмагории. Между другото, слава Богу, че ни заляха имигранти, защото можеше да е война, епидемия, природно бедствие или друго някакво отрезвяващо и повдигащо морала събитие. Имигрантите са криза, а кризите сплотяват. Когато живее в благополучие, когато не е застрашен от външни фактори, човек омеква, престава да цени това, което има, губи своя хъс за борба, забравя истинската солидарност, защото ближният му не е другар в боя, от когото зависи животът му, а в най-добрия случай весел сътрапезник в изискан ресторант. Опитът на едни други хора да проникнат в нашия дом ни стресна. И виковете на либералите, че тези хора не са други, отекват напразно, защото всички виждат, че те са. Да оставим настрана дали са по-добри или по-лоши, по-цивилизовани или по-изостанали, с повече или с по-малко права – те просто са други. И бидейки други ни дават повод да изтупаме от прахта общия знаменател помежду си. Имигрантския проблем прокара ясно забележима граница и всеки може да види кой от коя страна се намира. Така най-сетне се роди европейският патриотизъм – идея, пред която има голямо бъдеще.

Тази идея обезсмисля страховете, че възходът на националистите в много държави ще доведе Европа до състояние, подобно на онова между двете световни войни. Няма да я доведе. По-скоро ще превърне Европейския съюз в нова Римска империя за ужас на Русия и Съединените щати, които и двете имат своите амбиции и претенции към това наследство. Достатъчно е Европа да институционализира своя обща външна политика и да създаде своя армия – неща, които отдавна трябваше да се случат, но сега процесите ще се ускорят. Тогава понятия като „патриотизъм“ и „национализъм“ ще придобият ново и ясно съдържание: европейски патриотизъм и европейски национализъм. Защото какво е патриотизмът? Да се чувстваш различен, а не еднакъв. Различен от Америка (и от Англия, ако пожелае да отплава към Америка), различен от Русия, различен от Азия и различен от Африка. Твоята различност поражда самочувствие и уважение към другия заради неговата различност. Осъзнаването на различността е здравословно състояние, а не „популизъм“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*Изображенията са подбрани от Мисъль

Оригинална публикация в блога на Иван Стамболов

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

До 1994 е сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 основава собствена компания, която успешно управлява и до днес. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEBасоциация и Фондация „БГ Сайт”.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели