Select Page

Преминаваме към любов

Преминаваме към любов

Едва ли по-младите изобщо са чували за световно известния украински писател Павло Загребелни. Използвам заглавието на негов роман, за да резюмирам впечатленията си от тазгодишното обръщение на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер към депутатите от Европейския парламент в едночасово обобщение-визия за Състоянието на Съюза. Не защото първият роман на Загребелни е „Европа, 1945“, а защото единият от трите му преведени на български романа е именно този – „Преминаваме към любов“. Още повече, че в него във всяка една от главите се повтаря рефренът „О, колко често ние, хората, приемаме желаното за действително…“

Речта на Юнкер

Аз поне точно за това си мислех, слушайки тазгодишното обръщение, което присъстващите в Дома на Европа сутринта на 13 септември,  проследиха на живо и даже коментираха, че е най-конструктивно и оптимистичното, откакто изобщо има такъв формат на диалог между председател на ЕК и европейската общественост.

Направо имах чувството, че от тавана на пълната – донякъде – пленарна зала на ЕП в Страсбург се изсипва поток персеиди, а Юнкер се опитва за всяка падаща звезда да има поне по едно съкровено желание, изпълнен с надежда, че ще му се сбъдне. Ако смятате, че преувеличавам вижте поне резюмето за пресата, в което са представени 22 (двадесет и два) ключови тематични акцента.[1]

В тази дълга листа на програмните приоритети, официализирана от самата ЕК, правят впечатление най-вече началото и краят. В началото, всъщност, по библейски, се оказа … словото.

Защото, по думите на Юнкер, в неговия много „лично изстрадан“ шести сценарий за бъдещето на Европа изрично е подчертано, че приоритетно важен е тъкмо ценностния фундамент на европейската интеграция. А той, според него, е построен върху триумвирата на свобода, равенство на възможностите и върховенството на правото. Свободата обаче се оказа – първо и единствено – свобода на словото. Другите свободи, които може да ви хрумнат: на придвижването, на употреба на собствеността, на религиозните убеждения, на личното самоопределение – само като примери, не са точно от същия ранг на политическа приоритетност. Но за сметка на това Юнкер направи пространна собствена интерпретация на класическия американски идиом „freedom is not free”, акцентирайки върху това, че тази ценност нито е някаква даденост, нито бихме я имали, ако не си я отвоюваме постоянно.

Равенството на възможностите обаче се оказва втората ключова кауза за Юнкер, защото той категорично и безалтернативно застана срещу разделението на Съюза на ядро и периферия и се обяви за равноценност на всички европейски граждани – и в правото им на труд, но и на заплащане, и в качеството на стоките за потребление, и в правото им на гласоподаватели. За което и следва най-искрено да сме му благодарни и да му отвърнем с подобаваща добронамереност.

Каузата за сплотяване в Съюза действително може да се проследи като обща „червена нишка“ в цялостното изказване на Юнкер. Тя преминава през акцента върху двата – Източен и Западен – „ бели дроба на ЕС“, без синхрона между които, Европа би останала без дъх. Също и в акцента върху достатъчността на досегашния ЕП (срещу идеята на Макрон за отделен парламент и бюджет за страните от еврозоната). Във важната идея за нови, но легалните пътища за миграция към Европа. Та чак стига до търговската добронамереност към Мексико, Австралия и Нова Зеландия. И т.н.

Преминаваме към всеобща любов, наистина.

И накрая се стигна до върховенството на правото, заради което даже е по-добре да се позовем на германската формулировка „правова държава“, за да може да стане каламбурът, че ЕС не е държава, но е „правова държава“. Казвам „на края“, защото, както виждате и в резюмето за медиите, ЕК е сложила върховенството на правото в дъното на листата. Там му е мястото включително и в пътната карта за реализацията на политическия дневен ред на ЕС[2], за която Юнкер се похвали, че вече е разпратена на държавните глави на страните членки на Съюза. Чак през октомври догодина ще се стигне до механизмите за защита на върховенство на правото. Нищо, че същият този ЕП задължи миналия октомври Комисията в рамките на една година да изготви механизъм за защита на основните свободи. По изпълнението на тази възложена му, ключова  задача Юнкер не отвори дума – все пак ЕК е пазителка на договорите, не на самия Съюз. Засега.

А какво стои в началото на листата на политическите приоритети на ЕС, всички си знаем – търговията, разбира се[3]. „Partners across the globe have started lining up at our door to conclude trade agreements with us. (…)“[4]. Как да не се сети човек за романа на Загребелни!

State of the Union

Всъщност за състоянието на Съюза, каквото е названието на документа, поднесен от Председателя на Комисията на вниманието на европейската общественост, в цялото слово не бе отделено много внимание. Ако не броим позоваването на благоприятните факти относно икономическия растеж и безпрецедентно високата заетост на работната сила. Без да бе обяснено как това е постижение именно на ЕС, а не на неговите граждани, предприемачи и фирми. Това е като да слушаш отчет на академично ръководство, което отчита като свои собствени постиженията на личностите, направили открития и публикации, без пряката намеса, да не говорим за съдействие, на самото хвалещо се с успехите ръководство.

Но пък самата цел на политическото послание бе да звучи оптимистично и поради това пренебрегването на настоящето в името на предстоящото  е донякъде разбираемо. В тази връзка е обяснимо и демонстративното пренебрежение към напускащата Съюза Великобритания – не толкова в пряката иронична забележка, че всички ние много съжаляваме за станалото,  продължена, след кратка пауза, с убеждението, че и британците ще съжаляват – скоро… Отношението към напускащите бе демонстрирано ярко чрез цялостната оркестрация на словото, което отправи на английски само уводните думи и най-общите начални приказки. Но основното съдържание в посланието бе на френски и германски, за да е ясно на всекиго, че бъдещето на Европа е за онези, които владеят френско-германски – не, не език, а френско-германските икономически, политически и социални реалности!

Като казвам реалности, се сепвам веднага: от човек, който твърди, че времето за дебати върху бъдещето на Европа е минало и че е дошъл моментът да се действа, очакваш да чуеш не само какво той най-много иска да се случи. Много ти е важно да разбереш как по-точно желаното може да стане действително – поне в хоризонта на 2025-та година.

В това отношение обръщението към европейската общественост запази богоподобно мълчание. Сигурно сте забелязали, че като правило боговете са мълчаливи за намеренията си. Най-много да пратят някой неясен знак, който тръпнещите в очакване гадатели да разтълкуват на простосмъртните. Защото това им е работата и тя е съдбовно важна, понеже хората така или иначе все нещо ще направят, но е добре да се знае дали то ще е в изпълнение на божията промисъл или наопаки.

Слушайки дузините основни въжделения на Юнкер, поне най-приоритетните и донякъде конкретните, все си мислех – а как може да стане това?

Например, избори за депутати в ЕП с единни паневропейски листи. Звучи като да е тържество на демокрацията, нали? Но кой ще пише тези листи? Спомнете си например представените в ЕП български партийни лидери или Найджъл Фараж, който също продължава да е евродепутат. Аз не искам да гласувам за кандидати по листа, подредена от горепосочените или тям подобни… И съвсем сигурно не свързвам бъдещето на демокрацията в Европа с точно тази възможност. Бих го казал с думите на самия Юнкер: „European democracy deserves better.“[5]

Как ще стане обединяването на ролите на Председател на Комисията и Председател на Европейския съвет, при това – с изричното настояване, че в настоящия момент последното, от което се нуждае ЕС, е промяна на договорите за Съюза?

Как да стане продуктивно форматирането на позицията на някой от еврокомисарите в нова роля на министър на икономиката и финансите на ЕС, предложено от Юнкер? Първо, като имахме баронеса Аштън и сега Могерини за министри на външните работи на ЕС, да не би това да означава, че ЕС вече има обща външна политика? Второ, как точно ще изпълнява ролята си новия министър при положение, че в националните правителства министрите могат да провеждат секторни политики, доколкото зад тях стои национален бюджет, експроприиращ между 40 и 60 на сто от БВП (а зад новия министър няма да стои подобен финансов ресурс)? Нов министър, без собствен ресурс за провеждане на политика, не би бил друго освен наднационално бюро жалби.

Ако някой все още помни Лисабонската стратегия, колко реалистично му звучи, че европейските индустрии „ще останат или ще станат световният лидер в иновациите, цифровизацията и премахването на въглеродните емисии“? Кой и как павира пътя, водещ натам (макар „павиране“ да не е най-подходящият израз, когато става дума за електронни индустрии и лидерство в иновациите)?

И т.н. – все такива питания за всичко останало…

Ще се повторя: ние, българите, заедно с всички източноевропейци сме благодарни на сегашния председател на ЕК за твърдата решимост да отстоява наши стратегически интереси – и с изваждането на Западните Балкани от фризера на разширяването (поне за Сърбия и Черна Гора); и за институционалните и финансови инструменти, които ще подпомагат страните по пътя им към членство в еврозоната; и за настояването, че Европа е единна от Испания до България; че грижите на гражданите ще са грижи на самия Съюз…

Някой друг път

„Целият въпрос“- написа някога Иван Хаджийски, „е как да стане това“? И също като него Юнкер явно смята, че за това ще стане дума „някой друг път“…

Аз поне очаквам от Лидер на най-влиятелната и мощна, по правомощия и по ресурси, институция на ЕС да бъде нещо повече от мъдър старец с храбри лични визии за бъдещето. Именно от ЕК очаквам да стъпва на експертиза от висока класа, когато предлага най-конкретни инструментални решения на проблемите на Съюза – изброени, но не в каталог за всички желаещи, а с подредба на приоритетна неотложност. Може да са три, пет, ако трябва – даже девет… Но не и 22. Дори ЕС няма ресурси едновременно да работи продуктивно по толкова дълга листа от приоритети. Ако може да се вярва на Юнкер, че не възнамерява да се кандидатира за втори мандат, изглежда странно защо речта му, преливаща от метафори, звучеше повече като предизборно послание към електорат от мечопуховци, за които най-любимото е „от всичко по много“. Поради това ще си позволя да завърша, влизайки в тона на междуличностната фамилиарност, демонстрирана на най-високо равнище като проява на политически „бон тон“, (включително от Юнкер, за когото – да не забравяме – Бойко Борисов е „Мон Ами“):

Не така, Брат!

Знам, че си по-големият и по правило твоите съвети трябва да са ни ориентир за жизнените  дела. Обаче в този случай предпочитам да се доверя на собствените си оценки за бъдещето на Съюза, който обичам и за който страдам не по-малко…

 

Коментарът е разработен в рамките на проект „Жан Моне“, Център за високи постижения към катедра „Европеистика“ на СУ „Св. Климент Охридски“.

 

[1]  Виж http://europa.eu/rapid/press-release_IP-17-3164_en.htm. Представям ги в оригинал към текста в приложение след него.

[2]Пътна карта за по-обединен, по-силен и по-демократичен Съюз https://ec.europa.eu/commission/sites/beta-political/files/roadmap-soteu-factsheet_en.pdf

[3] „Firstly, I want us to strengthen our European trade agenda“, в превод на български – „на първо място аз искам ние да засилим нашата програма/стратегия за европейска търговия.“

[4] В превод: „Партньори от цялото Земно кълбо се редят на опашка пред вратата ни за сключване на търговски споразумения с нас…“.

[5] В превод – „Европейската демокрация заслужава нещо по-добро!“

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Проф. Георги Димитров е социолог, един от основателите на катедра „Европеистика“ в СУ, на катедра „Социология“ в Югозападния университет, съосновател и председател на Асоциация за социални изследвания и приложни изследователски практики (1994-2000)

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели