Темата с финансирането на културата беше за кратко актуална преди изборите, но бързо отпадна от дневния ред, след като популистките позитиви бяха ожънати. Основните коментари се въртяха около това „да се увеличат парите за култура“ – както и, всъщност, във всяка сфера. (Почти) всеки министър, който питате какво трябва да се случи с парите за еди-кое-си, би казал, че те трябва да се увеличат.

Всъщност в това няма нищо лошо. Действително за да бъде здравеопазването по-добро, то там трябва да има повече – но и по-добре управлявани – пари. И образованието, екологията, културата.

Разликата между етатисткото, централизирано управление и капиталистическото е, че при второто тези пари не е нужно да минават през държавата, да се отнемат насилствено от гражданите и голям процент от тях да потъват в ненужни чиновници и ненужни техни прилежащи разходи. Примери за такива дейности има безчет в Черната книга на правителственото разхищение – като там са само най-фрапиращите.

Парите трябва да отиват при създателите на култура, а не при чиновниците

Но да се върнем на културата. Този тип говорене от „ескперти“ от целия политически спектър се ограничава с това, че „повече пари за култура“ са „повече пари в Министерството на културата“. Всъщност е точно обратното.

Парите за култура са тези пари, които достигат до крайните създатели на култура – актьори, сценаристи, режисьори, музиканти, музейни работници, галеристи, художници, артисти, археолози и прочее. Парите за чиновници, министри, гориво на министъра, церемонии за награждаване на някого, ток и ремонт на сградата на министерството и прочее не са. Това са излишни разходи.

Основният аргумент на тоталитарно настроените наши съграждани и управленци е, че народът е твърде неграмотен и не би давал доброволно пари за култура. И ако дава – не би ги давал на правилното място, за качествена култура. Затова парите трябва да се съберат централно, и някой чиновник да реши коя галерия е по-добра от другата, кой музей заслужава повече от другия, кой археологически обект заслужава повече от трети; или по-генерално кой ресор, кой вид изкуство заслужава повече от другия вид изкуство.

Финансирането на културата чрез държавата е неефикасно и корупционно

Този централизиран, на практика тоталитарен принцип за разпределение на средствата за култура създава не само много излишна чиновническа бюрокрация, а и едно силно оръжие за политически натиск. Ако някой не е удобен на управляващата власт по някаква причина, то му се ограничават средствата. Така културното наследство в „неудобните“ градове се разпада, а в „удобните“ се разпределя по непазарен, политически принцип, който води и философията зад работата на културните институции – на политически принцип се назначават археолозите, реставраторите, строителите.

И макар и понякога качествени хора да стигат до реализация, то по-често се случва „успехът“ на тези хора да бъде просто, че са близки до управляващата власт – и резултатът е рушаща се чисто ново ремонтирана Национална галерия, унищожена археология на Сердика, пародия по всички реставрирани крепости в страната, които, между другото, се посещават и от изключително малко хора – тъкмо защото са направени неадекватно и скучно.

И докато тези милиони от нашите данъци, които мнозинството от нас нито се е съгласило да дава, нито има контрол над тяхното разпределяне, се раздават, за да бъде по-тих съответния кмет, то частният бизнес – този „неграмотен народ“, който иначе не би давал пари за култура – всъщност работи по-смислено и активно.

Ако изгубеното под формата на данъци остава в частни ръце, спокойно можем да очакваме, че хората ще продължат да инвестират в култура.

Частната инициатива подпомага културата много повече

Тук ще бъдат споменати само два най-скорошни примера, но действително такова поведение се има навсякъде и постоянно. Във всеки град и регион, бизнесът под една или друга форма често подкрепя съществуването на някакъв вид култура.

Преди няколко дни се проведе концерт, организиран от веригата хипермаркети BILLA. Целта на кампанията е съвсем конкретна – да се съберат средства за реставрация на Мадарския конник. Между другото, състоянието на Мадарския конник е проблемно откакто изобщо присъства в научната литература (разбира се, и от преди това). Състоянието на множеството крепости, в които се изсипаха огромни средства обаче си беше съвсем прилично. А нито една от тях не е оценена на световно ниво от UNESCO (и да беше, вече щеше да е изключена). Толкова за умението на държавата да насочва средства към най-проблемните места.

Какво ще е бъдещото развитие предстои да разберем – колко средства ще бъдат събрани, дали ще бъдат достатъчно, дали ще се изхарчат качествено. Въпросът е, че събраните средства за дадени доброволно от българските граждани в подкрепа на опазването на един обект. Въпреки, че те вече губят 40% от изработеното си под формата на различни видове данъци – част от които трябва да отиват за културно наследство, то българите и българските фирми все още са склонни да отделят от доходите си за това. Ако изгубеното под формата на данъци остава в частни ръце, спокойно можем да очакваме, че хората ще продължат да инвестират в култура.

Нека хората сами решават как да подпомагат културата

А инвестирането в култура е, освен всичко, добър имидж. В надпреварата за този добър имидж се създава един своеобразен вид конкуренция. Така например друга верига хипермаркети – LIDL, също обяви, че ще инвестира част от печалбата си в културно-историческо наследство. Компанията ще финансира проекти в сферата на културата – както и образователни, екологични и др. – от собствената си печалба. А тази печалба се формира от нас, потребителите, които избираме да пазаруваме в LIDL или в друг хипермаркет. Така за нас, потребителите, става по-престижно да пазаруваме в един или друг магазин; или една или друга стока. Пак трябва да се подчертае, че това са само два примера – подобна спонсорна дейност организират огромно количество бизнеси из страната, понякога афиширайки се, понякога – не.

Така че въпросът „Кой ще даде пари за култура, ако не Министерство на културата“ не е адекватен. В министерство на културата вече са нашите парите, над които нямаме никакъв контрол. Ако парите там – и като цяло в държавния апарат намалеят – отново ние ще даваме парите за култура. Разликата е, че ще имаме повече контрол за какво ги даваме, а те ще са много по-близо до самата култура – която ще се създава и на по-свободен принцип, без да преминават през ръцете на политически ангажирани чиновници.

Теодор Караколев

Теодор Караколев

гост-автор

Журналист на свободна практика и изследовател на историята на българската архитектура. Пише и участва в печатни и радио медии на теми, свързани с културата, културното наследство и история на изкуството. Един от организаторите на изследователската група „Български архитектурен модернизъм“, която проучва и популяризира архитектурата в България между двете световни войни.