Select Page

Quo Vadis, Domine?

Quo Vadis, Domine?

Изповедта на един „протестър“

През последните месеци мнозина направиха нещо като лични откровения. Преобладаваха две неща. Или убеденост в собствената непогрешимост и обвинения, че пак другите са ни таковали в гащите. Или отчаяние в стил „отказвам се от политиката“ (все едно повечето „отказващи се“ досега са плували в дълбоката политика). Намирам и двете за неадекватни. Най-вече за тъжни, доколкото уважавам част от направилите ги. Реших се и аз да бъда откровен. Смятам, че дължа следващите редове на приятелите и съмишлениците си, пък и изобщо на хората, които имат някакъв интерес към разсъжденията ми. Не виждам смисъл и да крия своето кредо от враговете си. Разбира се, тук няма да споделя всичко, което мисля, а основното, в което вярвам.

Не просто не се смятам за безгрешен и непогрешим. Все по-отчетливо виждам грешките и глупостите, които сътворих. Част от тях са типични за „автентичното дясно“ и „демократичната общност“. Други са си лично мои. Ироничното ми отношение към дясното и демократичното с или без кавички, е и самоирония, защото аз също нося своя дял за днешното им незавидно състояние. Но нямам намерение да правя публична изповед. Не съм особено благочестив християнин, макар и да питая голямо уважение към малцината истински християни, които познавам, тъй че няма да лицемерствам. От всички човешки слабости презирам най-много тъкмо лицемерието.

Коя е основната поука, която си правя? Демократичната общност съвсем не е изпълнена единствено с възвишени и безкористни идеалисти. Но не тази очевидност представлява главният проблем. Като цяло посочваме точно заплахите пред страната. Но също така не ги комуникираме добре с „обикновените хора“. За това не ни е виновно само медийното затъмнение и манипулация и/или липсата на ресурс. Не се дължи и само на оскотяването на мнозинството от населението, в което аз не се съмнявам и не смятам, че е грешка това да се посочва. Преди всичко причината е в самите нас.

„Виновникът“ е неспособността или нежеланието ни да работим системно в общността ни за овладяване на собствената ни обществено-политическа ниша и нейното изпълване с ясно идейно съдържание. Оттук и самоизолирането на отделни групи и групички. Не само от „обикновените хора“, а и помежду им. Подкрепящите в различна степен и под различна форма сегашното статукво с право ни се подиграват за този наш инфантилизъм.

Добре е да не забравяме, че много от тях идват от нашите редици и ги напуснаха през последните месеци и години. Вярно, е че за това те бяха мотивирани не само от неадекватността на „автентичното дясно“, а и поради слабохарактерност. В доста случаи и от продажност. Но както при нас далеч не всички са ангелчета, така и при тях не всички са отрепки. Не просто можем, а сме длъжни да намерим път към тези читави хора, които са готови да извадят главата си от пясъка. При това за да обединим общността си не трябва да изискваме от временно примирилите се да се покаят за грешките си, ако „непримиримите“ не сме в състояние да признаем собствените си. А единственият ни шанс да дадем отпор и да се преборим със заплахата минава през обединение. Но не като механичен сбор от често напълно дискредитирали се лидери и лидерчета. А на ясна основа, достатъчно приемлива и припозната от групите и групичките в общността, но и без недоизказаности.

В какво вярвам?

Като български и европейски патриот вярвам, че България може да бъде благоденстваща страна на достойни хора, които да изградят правова демократична държава. Колкото и това в момента да изглежда като химера. Стъпвайки здраво върху добрите си традиции, но и преодолявайки комунистическото си наследството. Като човек с консервативни възгледи предпочитам това да е постепенно. С бавни, но сигурни крачки. Революциите обикновено водят до повече зло от това, което извършващите ги кардинално искат да заличат. Но това е в случай, че посоката на развитие като цяло е правилна. Там е работата, че българското общество не просто крачи в погрешна посока, а в полузаспало състояние бива търкаляно към пропаст.

Тук стигаме до посочената малко по-горе заплаха. Коя е тази заплаха? Ислямският тероризъм? Разбира се, че е заплаха. Режимът на Ердоган? Очевадно. Сегашният модел на ЕС? Твърде възможно. Розовите неомарксисти? Със сигурност са дразнещи и вредни. Заплахата с главно „з“ обаче идва от пълзящата реставрация на тираничния комунистически режим. Не в пълния му стар вид, разбира се. Но с преспектива да бъде наложена почти същата несвобода. В последно време от пълзяща тази реставрация все повече се засилва към летене. Все по-кристално ясно става, че извършващите я не са просто отделни влиятелни кръгове, свързани с ДС. Престъпният модел на управление вече до такава степен е деградирал българските институции до свои инструменти, че вече си позволява да покаже напълно открито истинското си лице. Лицето на самозабравила се криминална банда, зависима от Кремъл. Да, точното наименование е мафия. В констатирането на това няма нищо смешно. Смешни са досегашните ни нелепи опити да се борим с нея.

Кредо

Ще завърша с това, че нямам никакво намерение да се отказвам от обществена дейност. Това би означавало да се откажа от собствената си природа. Извличам си поуките от досегашните си грешки. Не мога да обещая, че няма да допусна нови в бъдеще. Мога да обещая, че ще направя това, което е по силите ми, за изграждането на силна общност, която да предложи истинска алтернатива. Убеден съм, че дните на сегашната „нормалност“ са преброени. Защото „стабилността“ съвсем скоро ще опита да се бетонира с много по-директни и брутални методи. На което ще трябва да се отговори по различен начин от досегашната инфатилна „борба с мафията“. Липсата на солидарност от мнозинството само ме погнусява, но не би ме отказала. Първо обединение на съмишлениците, а след това спечелване на „обикновените хора“. Сред тях „лошият човешки материал“ е много, но читавите могат да бъдат събудени.

Чрез адекватна комуникация, която не повтаря старите грешки. Познавам достатъчно достойни хора, които са готови да се борят. Виждам призванието си в намирането на още такива и в допринасяне за спояването им в сила, която да спре търкалянето към пропастта.

 

Публикувано от личния профил с разрешение на автора. Заглавието и подзаглавията са на редакцията

 

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Роден през 1984 г. Възпитаник на НГДЕК "Константин-Кирил Философ".. Следвал история и политология в Софийския и Лайпцигския университети. Специализирал в Хумболтовия университет. Специалист по германо-български отношения. Съпредседател на Движение Обществен натиск и член на Атлантическия съвет на България.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели