Select Page

Равенството невъзможно

Равенството невъзможно

Откакто има политически дебати, представители на лявото и на дясното непрестанно твърдят, че те са истинските застъпници на свободата и справедливостта и в същото време пламенно настояват, че другата страна проповядва противоположното. Това, разбира се, е възможно, тъй като става дума за два различни светогледа, които лежат на различни предпоставки за реалността. От тези предпоставки се извлича нуждата за етична система, която да навигира живота в една социална структура, като съответно оправдава или не едно действие за справедливо и правилно. Поне така би трябвало да бъде в едно общество, което предлага политически плурализъм и свобода на словото. Ако не се случва, то явно има проблем, който има нужда да се адресира, но ще се върнем към това след малко.

Пример за това, което описваме е, че според лявото всички хора изконно са равни и главният им мотив, който ги въвлича в политическо действие, е желанието им за общество, олицетворяващо равенството и съответно (според тях) справедливостта. Обосновавайки се с тази предпоставка, те се аргументират в полза на държавно преразпрeделение на благата, като го виждат за жизненоважно действие, водещо настоящем до повече равенство между хората.

Цитат от икономистa Henry C. Simons красноречиво резюмира това:

„Тезата за драстично увеличение на данъците трябва да лежи върху тезата за равенство – върху етическия или естетическия постулат, че сегашната дистрибуция на богатство и доход разкрива една степен на неравенство, която е отличително зла или неприятна.“

Изхождайки от това, би следвало, че дясното трябва да разглежда хората като имплицитно неравни и различни, както и би се очаквало от интелигенцията на дясното да оправдава именно подобен възглед за човешката природа като единствения съответстващ на справедливост.  Тъй като, ако държавна интервенция в икономиката е оправдана от етичната система на левите, според която равенството е най-високият идеал, то тогава съкращаване на държавната интервенция и намаляване/прекратяване на преразпределeнието на благата следва да е оправдано от дясна гледна точка, защото ще доведе до повече неравенство. Това, разбира се, ако приемем, че неравенството и човешкото различие е предпоставка на дясното, според която тя действа и разглежда света.

И ако лявото може да твърди, че техният идеал – равенство е увенчан с лавровия венец на правдата, то и дясното следва да твърди същото за неговата противоположност – човешкото неравенство.

Ясно е, че една от двете страни е правилна и едната от двете предпоставки съответства на човешката природа, докато другата е изконно грешна. Проблемът обаче е друг и той изниква още в дебата между двете страни.

Не наблюдаваме нищо подобно от днешното дясно в по-голямата си част, най-малко от политиците, които твърдят, че го представляват. Вместо това от край време вече се заформя едно пораженческо мислене, което позволява на левите да заемат морално превъзхождащата позиция на „справедливите, но идеалистите“, докато опонентите им се задоволяват единствено с оправданието за практичност, което те използват за да подкрепят своите действия.

Подобна стратегия е обречена на провал, защото моментът, в който отстъпиш претенцията за справедливост на своя опонент, ти де факто му развързваш ръцете да налага своето мислене стъпка по стъпка, докато се надяваш от време на време да бъде позволено прокарването на десни политики, чисто от практически съображения. Тоест ти си загубил битката за истинност от самото начало и си признал идеалa на левите като висшия морален стожер, към който уж трябва да се стремим.

Не е и учудващо, че последните сто години наблюдаваме едно движение все по-наляво с все по-егалитарни мерки в световен план в политиката.

Често се среща и една почти заразна фраза вече, че идеите на лявото са „добри на теория, но неспособни да се наложат“ – как ние всички, стига да не бяхме с покварена природа и предубедености, щяхме с отворени ръце да прегърнем егалитарния идеал, който ни вижда всички равни в общо братство. Валидността на една теория се разбира с това доколко тя е успешна при нейното налагане на практика и ако една теория не работи на практика и води до негативни последици, то ще е защото тя е грешна и не отговаря на спецификите в човешката природа и реалността.

 

Но друг, много по-притеснителен аспект, е въздържането, с малки изключения, от критика на този егалитарен идеал, който днешно време повсеместно се приема за моралния и правилния. Чуваме го навсякъде по медии, политически манифести, митинги, както и в конституции на по-голямата част от държавите на запад. Дори вече като чуем „неравенство“ то инстинктивно придобива негативна конотация в нашите глави и ако някое нещо води до неравенство, то това нещо трябва да е грешно и несправедливо.

Под малки изключения имаме предвид, че в скорошната ни история е имало и мислители, които пламенно са критикували именно идеята за човешко равенство и са я изобличавали. Между тях се отличава и геният Мъри Ротбард, който със своя хирургически акуратен начин на изразяване и безрезервна логическа издържаност на аргументация поетапно свлича всички предполагаеми одежди на истинност и правдивост от този егалитарен идеал.

В това свое есе той представя по-голямата част от аргументите против тезата на левите и тук ще минем през някои от тях.

На първо време какво изобщо представлява равенство?
Ако обект А и обект Б споделят една и съща височина, то тогава можем да заключим, че и двамата са равни спрямо този свой атрибут. От това следва, че равенство означава, когато два или повече обекта са идентични спрямо някой техен атрибут. Така единственият начин да сме напълно равни спрямо един друг е ако не се различаваме по всеки един атрибут, който притежаваме.  Резултатът, доведен до своя логически край, би бил един свят от безлицеви, безхарактерни, еднакви човекоподобни същества, които са лишени от каквото и да е разнообразие в своите таланти, вкусове, предпочитания и физически дадености.

И разбира се методът за постигане на подобен свят няма как да не включва в себе си единственото възможно действие, което би довело до подобни резултати – една масова насилствена уравниловка чрез държавния апарат, в която многообразието на хората трябва да бъде пожертвано в името на егалитарната кауза, ултимативно водеща ни до справедлив за всички край.

Няма нужда да си представяме как точно ще изглежда подобен баснословен експеримент, тъй като писатели вече са описвали подобна антиутопия и то доста добре – Кърт Вонегът в своя Харисън Бержерон разказва:

“Годината беше 2081-а и най-накрая всички бяха равни. Бяха равни не само пред Бога и законите. Бяха равни във всяко едно отношение. Никой не беше по-умен от никой друг. Никой не изглеждаше по-добре от никой друг. Никой не беше по-силен и по-бърз от никой друг. Цялото това равенство се дължеше на 211-а, 212-а и 213-а поправки на Конституцията и неуморната бдителност на агентите на Генералния затруднител на Съединените щати.”

Също така по остроумен начин, украсен с художествено въображение, описва и „насилствената уравниловка“, която се изисква за подобен експеримент:

“Хейзъл притежаваше нормална средна интелигентност, което пък означаваше, че тя не можеше да мисли за нищо, освен на кратки изблици. А Джордж, чиято интелигентност бе доста над средната, имаше в ухото си малко радио за умствени смущения. Законът го задължаваше да го носи през цялото време. Беше настроено на вълните на правителствения предавател, който на всеки двайсетина секунди изпращаше някакъв рязък звук, който да пречи на хората като Джордж да се възползват от умовете си.”

Всички ние  – пише Ротбард – “инстинктивно сме ужасени от подобни разкази”, именно защото дълбоко в себе си съзнаваме, че хората в своята същност се различават и че това е факт както на историята, така и на биологията. Съзнаваме, че хората не са униформени, еднообразни същества със стремежи, които не се различават по степен един от друг – а че именно своеобразното разпределение на таланти, умения, способности и физически дадености, което бележи нашия човешки род, е това което ни различава от подредените, равни една спрямо друга мравки, които живуркат егалитарно, без различия помежду си, в своя мравуняк, всяка изпълняваща своето действие, всяка лишена от уникалност и лесно заменима с друга.

 

Няма как по друг начин да бъде и свободата, която позволява на всеки един индивид да опредмети своите различия е неумолимо нужната предпоставка за разгръщане на потенциала, заложен във всеки един от нас. И ако чрез свобода ние единствено можем да проявим своите различия, то от това следва, че единствено чрез лишаването от свобода ние можем да ги притъпим и унищожим.

Тоталитарни мерки и пълен контрол над животите на хората ще е нужен, за да се изкоренят всички естествено заложени отличителни белези и специфични за всеки човек качества, че да се осигури поголовното равенство на човешкия род. Но дори и тогава, отново пише Ротбард, бихме се надявали индивидуалният дух на човека и стремежът му за свобода да надделее над всякаква тирания, орисана с подобни цели.

От всичко се вижда, че егалитарният идеал върви противоположно на човешката природа и дори цели да спъне и съсипе потенциала на всеки индивид да надхвърли своите подобни – тя дълбоко презира възможността да съществуват гении, които с брилянтните си умове да добавят към всички постижения на нашата цивилизация.

Подобно мислене, доведено до своя логически завършек, крие в себе си една фундаментална грешка, чийто последствия жънем и до днес. Защото ако се отрече възможността някои хора да надвишават чрез способностите си своите “събратя” – то остава една категория човек, който, както се очаква, егалитаристите издигат в култ и го смятат за носител на всички лекове.

Това е средният човек, човекът-маса ала Хосе Ортега и Гасет , или както го описва френският католически мислител Ernest Hello homo mediocre. Този, който не се отличава с нищо, не изпъква с нищо, нито има подобни стремежи. Няма допир с миналото нито планове за бъдещето, изживява живота си, увлечен най-вече от тенденциите на масовия апетит и моментното, мимолетно удоволствие, което не остава нищо след себе си.

Левите го възхваляват, смятайки, че е искрен в своята същност, лишен от предубеденостите на високото образование и култура, лишен от “покварния” икономически интерес на успешен бизнес или двуличността на политически опит. Както остроумно отбелязва H.L. Mencken, който го определя като “демократичния човек” –

„Демократичният човек започна като съвършеното същество, пълно с неизразими добродетели и очарователни кусури, подобно благородния дивак на Руссо,облечен в цървули и работен комбинезон, изкаран от тропичните джунгли, за да засрами владетелите и господари на цивилизованите земи.“

Подобно разбиране за човек води със себе си задължително и една антиинтелектуалност, нужна за да го оправдае. Антиинтелектуалност, чиято кулминация се достигна в България, когато министър-председателят ни откровено каза на избирателите – “Аз съм прост, вие сте прости, ще се разберем.”

Но политиката е нещо изключително комплексно и сложно, в което се преплитат множество проблеми, както отбелязва монументалния Ерик Вон Ледин –

“Сериозните проблеми, тревожещи настоящем света, изискват поне повърхностно разбиране на история, география, икономика, физика, международно и конституционно право, чужди езици, военна и военноморска наука, селско стопанство, биология, расова психология, дипломатични отношения и много други предмети освен тях.”

Осланяйки се единствено на романтичната ни представа за този средовеч, който е способен да разбере всички щрихи на световната политическа обстановка, единствено чрез своето “добронамерено” невежество и пряма чистота на своите искания е, меко казано, обречено на провал. По този начин държавните дела се лишават от сериозност, образованост, интелигентност и се преобразяват в един парад на прищявки, ефирни хрумвания и нагаждане на ирационалните искания на тълпата. Това води след себе си тежки последствия, белязани с една контрапродуктивна и опасна непредсказуемост на държавната политика, особено що се отнася до икономическите агенти, които продуцират всички стоки и услуги,  ползвани от гражданството.

Остроумието на H.L. Mencken отново може да послужи  –

„Тази представа, както намеквам, има своите корени в поетическото въображение на джентълмени от горните съсловия, които, обзети от сантименталност и смущавайки се, че магарето е претоварено и изтощено, предложиха да реформират транспорта, слагайки го него на седалката.“

Дясното представлява пълната противоположност на този светоглед, който за съжаление е доминиращия настоящем и е време гласно да отстоява своята истинска същност.

Наблюдава се от край време тенденция центърът в политическото пространство да се движи все по-наляво. Това е директно следствие от политико-философската капитулация на мейнстрийм дясното статукво през последните десетилетия пред своите опоненти. И тази тенденция ще продължава да расте, докато фундаментално не се противопоставим на крайъгълния камък на лявата мисъл, който бележи и обосновава всяка тяхна политика и действие.

Ще завършим с едно твърдение, вдъхновено от грандиозния труд Liberty or Equality на уважавания австрийски ерудит Ерик Вон  Ледин –

Или ще сме равни, или ще сме свободни.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Стефан Кичев следва в Софийски Университет, работи във сферата на образованието и участва в проекта "Моята Българска История". Автор в ЕКИП и членува в Българско Либертарианско общество. Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

Харесайте ни във Фейсбук:

Бюлетин

ПОЛИТИКА

ОБЩЕСТВО

БИЗНЕС

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели