Select Page

Бог и Човек в Йейл

Бог и Човек в Йейл

Днешно време се забелязва появата на ново дясно, което бавно и постепенно започва да се налага в обществото. Същата тенденция, която я има в САЩ, може да се намери и в България.

То се характеризира най-вече със своята ожесточена критика спрямо традиционните стожери на дясното, като ясно и акуратно се изобличават тяхната непоследователност и безпринципност. Най-вече атаки се правят относно техният провал в установяването на морална защита за капитализъм и основополагащата роля на християнството в западната цивилизация.

Новите десни забелязват как за последните десетилетия общественото мнение все повече се движи към повсеместно отричане на християнството като някаква сериозна основа на западната мисъл, както и почти аксиоматично приемане на факта, че свободния капитализъм води до злини и държавата трябва все повече да се намесва и коригира.

В България в новото дясно влизат новопоявили се организации като БЛО (Българско Либертарианско Общество – бел.ред.) или по-младите членове на Институт за дясна политика и младежки консервативен клуб.

Критиката им се състои най-вече във фактът, че традиционните български десни получават своето образование и насока от естаблишмънта на американската демократична партия, подплатен от престижните институции на лавровата лига.

Според тях, а и според мен, подобни институции, както и самият естаблишмънт от доста време насам са обърнали гърба си към фундаменталните американски ценности, въплътени в конституцията и писанията на бащите-основатели, а за сметка на това неистово проповядват лява икономическа мисъл и едно ново явление в хуманитариите “културен марксизъм”.

Това разбира се, повърхностно погледнато, звучи абсурдно – как така Америка, държавата на капитализма, държавата, победила империята на злото и допринесла за освобождението на източна европа от съветско иго – как тази епопея на свободата и християнството в момента се е превърнала в хранилище на социалистически политки и марксистки разбирания за културата и социалния живот?

И с право би следвало да се съмняваме в подобни обвинения – най-малкото, защото са отправени и към университети със статута на Харвард, Йейл, Принстън – учебни заведения за висше образование със стотици години история, традиция и тежест.

Но какво наистина се случва в тези университети? Какво се случва в тях за последните 60-70 години и има ли меродавност в привидно бомбастичните твърдения на новото дясно течение?

Уилиам Бъкли –  писател, политически теоретик, основател и бивш главен редактор на авторитетното издание National Review, автор на над 50 книги и поголовно разглеждан като основополагаща фигура в американския консерватизъм – 1951 година, току що довършил своята магистратура в Йейл, пише книга, в която разказва и разглежда критично обстановката, която е усетил в университета.

Книгата се казва Бог и Човек в Йейл и с издаването си създава фурор в американското общество, както и буди изключително поляризирани реакции, като от ляво поривисто го хулят, че представя предубеден поглед, докато от дясно го хвалят за неговия кураж, прямота и добре осведомено мнение.

Интересно е да се отбележи самата позиция и интелектуалната обосновка, която Бъкли използва за да оправдае писането на тази книга и изобличителния й и критичен характер спрямо институцията, от която е черпил  знание и вдъхновение.

Той смята, че ценностите и принципите, които трябва да се изучават и които трябва да бъдат насаждани в характерите на студените, учещи там, трябва ясно и неразривно да кореспондират с вярванията и ценностите, поддържани от основателите и впоследствие всички възпитаници на самият университет.

Така да се каже – трябва актът на университетско обучение да се разглежда като продължението на органична нишка, която свързва цялото интелектуално наследство, създадено и съхранено в самата институция.

Така е било през цялото му съществуване и така би трябвало да бъде според Бъкли.

Тази амалгама от вярвания, която подплатява историята на Йейл, той я конкретизира в два принципа – Християнство и Индивидуализъм.

По негово мнение новоизлюпилото се предразположение спрямо работата на професора – “академична свобода” – в повечето случаи се използва като удобна мантия, в която откровени опити за оронване на тези ценности могат да се облекат и съответно оправдаят.

Той отбелязва, че ако възпитателите на Йейл са съгласни с това, което се преподава там и не виждат причини за тревога – то тогава цялата книга може да си остане само негово мнение и той няма да ги критикува – освен разбира се, ако ги срещне да оплакват все по-разширяващата се роля на държавата в американското общество.

Но да се върнем към самото съдържание на книгата.

Бъкли със своята изключителна информираност относно основните учебници, които се използват в различните курсове на Йейл показва на първо време равнодушното и дори неприязнено настроение на повечето професори спрямо въпроса за религия.

Той изобразява как често пъти професори, ползуващи се с авторитета на своята позиция, правят подигравателни и  насмешливи коментари относно религия и по този начин разоръжават всички студенти, които може би смятат различно.

Още повече той детайлно описва как катедрите по философия, история, социалните науки и психология пренебрегват важната роля на религия в техните дисциплини и я третират единствено като интересен, но вече непрактичен вестиж от миналото.

Цялата тази атака спрямо значението на религия често води до това студенти масово да не виждат никакъв смисъл в нея и дори да са активно насърчавани да изоставят своите вярвания, които са култивирали преди това в домовете си.

По този начин под мантията на “академична свобода” професори могат да затрият и изоставят важни християнски аспекти в самата си дисциплина и за сметка на това да представят атеистичния си поглед над значението им.

И след като те са авторитетът към който студентите се обръщат за отговори и знания – то в повечето случаи студентите ще останат с мисленето, че религията просто вече няма толкова значение.

Всичко това кулминира в тенденцията професорите в хуманитарните науки да отричат наличието на обективни истини и вместо това да проповядват вид морален релативизъм, който цели да се усъмни във всички фундаментални предпоставки, които западната цивилизация е приемала за валидни и върху които е оперирала.

William F. Buckley

Подобно виждане трудно може да се свърже с наличието на вездесъщ Бог, който гарнира човека с неотчуждаеми права, постановява неизменни закони, както и вечни правила относно човешкото поведение.

Дори и да смятате, че това е правилно и бележи прогрес в нашето общество – то върви в директен разрез с традицията, съдържанието и принципите, които са движили Йейл като основно хранилище на знание, за всичките си векове на съществуване, и това именно подтиква Бъкли да напише своята книга.

Втората ценност, която той определя е индивидуализъм.

Индивидуализмът, чрез който едри и дребни предприемачи през цялата американска история създават нечувано богатство, както и невиждана досега социална мобилност, и така превръщат своята страна в главна икономическа сила.

Индивидуализмът, който е главно вдъхновение за написването на свещения американски документ, а именно конституцията, и който най-ясно си проличава в може би най-известния й пасаж – всеки има право на живот, свобода и стремеж към щастие.

Според Бъкли, ако някой студент излезе от Йейл и се превърне в иновативен, способен да поеме рискове, предприемач, то ще е защото е пренебрегнал всичко, което се изучава в катедрата по икономика.

Пренебрегнал думите и текстовете на всичките професори, които по думите на Бъкли “усърдно омаловажат и очернят индивида, възхваляват държавата, пазят свято сигурността и осмиват личната отговорност”.

Важно е да се отбележи, че няма да се открият в Йейл (поне когато Бъкли пише) самопризнати социалисти, които откровено приканват за насилственото премахване на капитализъм като система.

Повечето икономисти в Йейл ще са добре запознати с главни икономически закони като търсене и предлагане, дори и потенциала за производство на блага в система на свободен пазар.

Самият Маркс, приеман за бащата на лявата мисъл днешно време, описва два метода за достигане до социализъм – единият естествено се състои в кървава революция – докато другият е определен, като едно бавно разширяване на социалните облаги, държавните регулации над икономиката, увеличението на данъчната тежест и появата на нови рестрикции върху частната собственост, до моментът в който нежно преобразяване от индивидуалистично общество в колективистично може да се осъществи.

Именно подобен похват използват и икономическите професори от Йейл, които от една страна признават успехите на капитализма в миналото, докато от друга твърдят, че поради невъзвръщаеми промени в нашето общество, тези индивидуалистични методи от миналото вече не са валидни.

За сметка на това ние трябва да се обърнем към държавата, която с цялата й сила и благородност на целите си, може да коригира всички дефекти, предполагаемо произхождащи от частното производство.

Естествено най-голямо значение се прилага над “неравенството” неразделно свързано със свободния пазар, което според професорите е рак над нашето общество, който трябва да се изкорени, и както се вижда единственият метод за подобно начинание е чрез държавата.

Бъкли подплатява всички тези негови твърдения с постоянни цитати от учебниците по икономика на почти всяка страница от неговата книга.

Ето един цитат от професор Боуман като пример:

“Нескопосаният индивидуализъм на пионерска държава и неговият залез, позволява изникването на нови начини за достигане на равни възможности за всеки. Държавата трябва да се разглежда като много по-позитивна сила отпреди. Демокрацията, както е подчертана в американските идеологии, започва да придобива все по-колективистичен характер.”

Повечето учени, всъщност просто не намират по-добър кандидат за виновник за глобалното затопляне в момента, но в науката това е огромна условност и е много далеч от широко разтръбявания по медии „научен консенсус“. Също така големият  обществен и политически интерес към темата води до изкривяване на научния диалог. Органът на ООН, който ръководи изследванията по темата (IPCC) е под огромен политически и финансов натиск, вкл. поради Парижкото споразумение. Това неминуемо води до игнориране или поне омаловажаване на алтернативни обяснения и изследвания в тази насока.

Тук можете да намерите отговори на много въпроси от д-р Спенсър, както и много статии на темата: http://www.drroyspencer.com/my-global-warming-skepticism-for-dummies/

В заключение ще кажа, според мен трябва да направим всичко възможно да намалим напрежението върху научните среди, за да могат учените ни на спокойствие да открият и докажат причините за глобалното затопляне, а до тогава да разглеждаме парижкото споразумение и други подобни като на политическа игра на най – високо ниво.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Стефан Кичев следва в Софийски Университет, работи във сферата на образованието и участва в проекта "Моята Българска История". Автор в ЕКИП и членува в Българско Либертарианско общество. Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

Харесайте ни във Фейсбук:

Бюлетин

ПОЛИТИКА

ОБЩЕСТВО

БИЗНЕС

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели