Select Page

Революцията и терорът

 

„Дори и деветдесет процента от руския народ да загине, то десет процента от него все пак ще дочакат до Световната революция.“

Ленин

Трудно би могла да се обедини в едно изречение същността на цял един режим и цяла една историческа епоха, както става това с тези думи на Ленин. Идеологът и изпълнителят на серията от събития в Русия в края на 1917 г., известни като Октомврийската революция, всъщност болшевишкия преврат, не успява да изпълни казаното от него в пълната му визия, но това става реалност в една не малка степен. Русия наистина е облята в кръв и терор, непознати в такива размери може би от времето на ранното татарско иго. И не само това. Новият тоталитарен режим подменя типа на цивилизация, преминавайки отвъд границите на характерния за такива политически системи терор, и стигайки до това, че си поставя за цел да измени самата човешка природа, разграждайки индивидуализма на човешката личност и превръщайки го в комунално-колхозна бройка в огромната съветска система, която да е вярна на Партията и да доносничи срещу съседа си. Руският писател Иван Бунин, свидетел на серията от събития, описва „вождът на революцията“ по следния начин:

„Морално увреден по рождение човек и нравствен идиот, Ленин показва на света чрез размаха на своята дейност нещо чудовищно – как се разорява една от най-великите държави в света и как се убиват няколко милиона души. И наистина ли светът толкова е изгубил своя ум, че посред бял ден продължава да спори дали този човек е благодетел или не?“.

В своите политически съждения левицата често пъти е права за едно – в тази епоха наистина изчезват всички предразсъдъци и задръжки. И изчезват до такава степен, че убийствата и масовият глад се превръщат в норма на поведение. Граденото от поколения наред бива унищожено чрез куршуми, щикове, жестокост и омраза. Минусът се преобръща в плюс, злото става добро, а всичко, което поколения наред е било считано за порок, се превръща в мярка за добродетел. Именно в това ново смутно време болшевиките започват да строят най-голямата мъртвородена държава в историята въз основата на най-зловещия политически проект изобщо. Съветската империя изчезва чрез срещи в кабинети, тайни договорености, протести и опити за преврат в края на 80-те и началото на 90-те години, но нейната гибел е дори по-малко от половината толкова страховита, колкото е собственият ѝ възход.

Така още в нейната зора през 1918 г. се ражда понятието „червен терор“. Какво обаче наричаме „червен терор“? Ето няколко нагледни примера: в Киев привикват офицерите в театъра под предлог, че ще им бъдат проверявани документите и ги подлагат на клане и разстрел като на бойно поле. Ей така, направо в театъра са избити над хиляда души. В Орел разстрелват петима гимназисти, в Евпатория седемнаседем медицински сестри. В Ставропол за един ден са избити над 2 000 души. По това време в някои чрезвечайни комисии(ЧК, първичната версия на НВКД/КГБ) дори е въведена длъжност „завеждащ броя на труповете“. Създадената от генерал Деникин комисия за разследване деянията на болшевиките само за периода 1918-1919 г. успява да изброи над 1 700 000 души избити от тях чрез политиката на терора.

Всъщност самият терор има своята начална дата – 30 август 1918 г., когато тази политика е официализирана. На тази двата в двете руски столици, старата и новата, Санкт Петербург и Москва прехвърчат отчаяни револверни изстрели. С единият от тях е убит председателят на Петроградската ЧК Урицки, а с другият Фани Каплан ранява Ленин. С това левите есери се опитват да взривят болшевишката партия и да ѝ нанесат смъртоносни удари, но вместо това взривяват самите себе си. В своята ярост и подписано от Яков Свердлов, съставът на ВЦИК издава следното обръщение:

„До всички Съвети на работническите, селските и червеноармейските депутати!

До всички фронтове, армии, прочие, прочие, прочие…

Само преди няколко часа беше извършено злодейско покушение над др. Ленин. Да отговорим с безпощаден и масов терор против всички врагове на Революцията.

30 август 1918 г., 22:10

Яков Свердлов“

С това завесата пада и вече всичко е позволено. Докато Русия се намира във вихъра на гражданската война и по цялата огромна територия от Волга до Тихия океан и от Архангелск до Кавказ болшевишката власт се руши под натиска на белите армии, те не биват спрени в това да подемат същински кръстоносен поход на масовия терор. Непрекъснато летят телеграми между официалните власти със следните текстове „Поощрявайте енергията и самодейността на терора“, „Убивайте на място един на всеки десет“, „Затваряйте съмнителните типове в лагери“. За първи може да се говори за институционализирани форми на насилие, които са въплътени в правни норми, ако изобщо може да се говори за нормално функционираща нормативна система в това историческо време.

Не всеки обаче става жертва на тези репресии. За „врагове на народа“ са обявени всички онези, които представляват някаква форма на елит в бившата Руска империя. Терорът преминава в системното унищожаване на всякаква форма на елит – учители, университетски преподаватели, благородници, офицери, хора на науката и изкуството и т.н. Ежедневно на бюрото на Ленин се трупат списъци с представители на „антисъветската интелигенция“ – тук са най-добрите умове на Русия, същите, които той ще натовари на т.н. „философски параходи“. Имена като философа Сергей Булгаков, Николай Бердяев, Дмитрий Мережовски, Зинаида Гипиус, Владимир Зворикин, Сергей Рахманинов, Иван Илин, княз Трубецкой. Всъщност болшевизмът наистина освобождава Русия. Освобождава я от всички умни и кадърни хора в името на посредствеността и интелектуалната нищета. Което ясно се вижда в думите на Троцки – „Ние нямахме повод да ги арестуваме. Но за нас беше невъзможно да съществуваме с тях в едно общество.“ и в думите на председателя на Петроградската ЧК от 1921 г. Арганов – „През 1921 г. седемдесет процента от петроградската интелигенция беше с един крак на страната на врага. Ние трябваше да отрежем този крак.

В революционна Русия цари правото на саморазправа. То се издига до основен закон. В момента, който болшевиките вземат властта, старите затвори отварят своите врати и всички криминални престъпници биват освободени. Упоените от комунистически и анархически идеи криминални типове създават свои банди, които вилнеят и грабят из цялата страна – момент, който може да се срещне във всички мемоари от това време. Например в книгата на Константин Паустовски „Повест за живота“. Болшевишката власт се разправя и с църквата, която има за най-зловещата останка на старото общество. Хора като патриарх Тихон умират в затвора от изтезания, а Тоболският епископ Хермоген е завързан за железни скари и удавен. Пермският архиепископ Андроник умира след дни на жестоки мъчения в местната ЧК. Безброй храмове и манастири са просто плячкосани или превърнати в учреждения с официални названия „клубове на атеизма“.

Може би едно от най-жестоките престъпления на тази власт представлява съсипването на селата. Зад лозунга „Земята на селяните!“ всъщност застават въоръжени отряди, които обират реколтата и разстрелват на място. В богатите житници на Поволжието, Дон, Украйна и Северен Кавказ пламва невиждан глад. Зърното, с което Руската империя някога е наводнявала европейските пазари, изчезва. В периода 1920-1921 г. в Русия от глад умират над пет милиона души. Самият Ленин обявява – „Безпощадна война срещу кулаците! Смърт за тях!“. „Кулаци“ болшевиките наричат богатите селски домакинства, които по това време в Русия се числят на над 6 милиона.

Тази революцията достига своят закономерен изход, какъвто е изходът на всяка революция – разрухата. Още Достоевски пише „Провъзгласете правото на безчестие и всички ще тръгнат подире ви“. Болшевиките не само, че провъзгласяват това право, но и му предават законова сила. Тяхната сила се опира изцяло на неговия морал. За първи път в историята кражбата става официална държавна политика – „Граби награбеното!“. Сред милионите избити, покосени от глад или просто прокудени от родината си, Ленин и неговото обкръжение се виждат като нови якобинци и наследници на Марат, Дантон, Робеспиер и Фуке-Тенвил. Отново Ленин посочва, че терорът е най-добрият приятел на свободата. Само след убийството на Урицки в Петербург са разстреляни на случаен принцип 500 представители на „старите класи“, а всеки ден се разстрелват „взети за заложници представители на старите съсловия“. „Задъхваме се от отвращение“ ще напише и Александър Блок в онези дни. А пак Ленин отговаря на Горки, който го моли да помилва един изключителен историк в лицето на Великия княз Николай Михайлович – „На Революцията не ѝ трябват историци“.

Това са детайли, откъснати моменти, преплетени с чисто математическа статистика. Те рисуват огромната картина на Революцията, която се свързва със своята първородна рожба – терорът, за да създаде разрухата. Характерът на тези революции е, че те надхвърлят обикновените зверства и кръвопролития, каквито е имало в почти всяко исторически време. Те поставят под удар самата цивилизация, общество и човешка природа, целейки да изличат техните най-съществени елементи.


Библиография и източници

„Николай II. Последният цар“ – Едвард Радзински
„Очерци за руския смут“ – Антон Деникин
„Наследството на болшевиките в освободените райони“ – Антон Деникин
„Окаяни дни“ – Иван Бунин
„Троцки – демонът-жертва“ – Дмитрий Волкогонов
„Пазете се! Боговете са жадни: кратък исторически курс“ – Едвард Радзински
„Повест за живота“ – Константин Паустовски
„Записки“ – Пьотр Врангел
„Спомени за Украйна – 1918-1919“ – Георги Лойхтенберски
„Петербургски дневници“ – Зинаида Гипиус
„Крим – Галиполи – Балканите“ – Николай Карпов
„Червеният терор в годините на гражданската война“ – Сергей Волков

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Завършил право в Бургаския Свободен Университет. Юрист и бивш експерт в Министерство на Здравеопазването. Понастоящем консултант към политическия кабинет на заместник министър-председателя по правосъдната реформа и министър на външните работи на Република България

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели