Защо Русия отвлича главата на българските католици – Йосиф Соколски?

Йосиф Соколски (Иван Марков) е роден през 1786г. в Нова Махала (днес махала на Габрово под името Априлово). Майката и бащата на Иван Марков са източноправославни християни. Семейството е бедно, бащата е дървар и като единствено момче в семейството Иван Марков му помага в работата. На 9 годишна възраст става аргатин в Сопот при майстор басмаджия. Там бъдещият арихмандрит Соколски се учи на четмо и писмо. Според Георги Раковски на младини Иван Марков е водил малка чета под името Стоян войвода. Тази хипотеза се отхвърля от биографът на Йосиф Соколски – Станимир Станимиров и от д-р Петър Цончев. През 1817г. Иван Марков постъпва в Троянския манастир. Пет години по-късно, през 1822г., е ръкоположен за архимандрит. Веднага след това е изпратен за игумен на Калоферския манастир.

Впоследствие става игумен и на Гложенския манастир. След това посещава Света гора (Атон), откъдето донася в Габрово „Житие на Онуфрий Габровски“. През 1832г. Йосиф Соколски пристига в местността Сокола, в близост до Габрово, където е построена дървена църква (до пещерата Сокола). Така през 1833г. е построен манастирът „Успение на Пресвета Богородица“. По-късно Йосиф Соколски основава в Габрово девическия манастир „Свето благовещение“.

Архимандрит Соколски взема активно участие в борбите на българите за църковна независимост. На 3 април 1860г., по време на тържествената великденска служба в храм „Свети Стефан“, в Цариград Митрополит Иларион Макариополски не споменава името на вселенския гръцки патриарх. Вместо това изрича „всякое епископство православных“, което се произнася само от предстоятел на автокефална църква. Българите започват открита борба за независима църква. За руските държавни и политически цели на Балканите това е недопустимо. По това време Русия се намира в тежка външнополитическа ситуация в резултат от разгрома си в Кримската война и проиграното влияние и авторитет в Османската империя. За руските дипломати там разделянето на православната църква е немислимо. Те намират в православната църква, с център в Цариград, свой съюзник, с помощта на когото трябва да възстановят загубените си позиции на Балканите. Освен това руският имперски интерес предвижда запазването на монолитната структура на православната диаспора в рамките на Османската империя. Причината е, че след бленуваното превземане на Цариград, всички източноправославни трябва да се присъединят към лоното на руската православна църква, която следва да стане единствен господар на Патриаршията. По този начин интересът на българите за скъсване на българо-гръцките църковни отношения и този на Руската империя за запазване статуквото в православната общност в Османската империя се пресичат и разминават. В този момент Австрия и Франция виждат възможност да изтеглят българите от руското влияние и да ги привлекат към католицизма. Те разполагат и с подкрепата на папа Пий IX, който още през 1848г. призовава източноправославните народи да преминат към Римокатолическата църква.

От Франция в териториите населявани с българи е изпратен католическият мисионер Йожен Боре от ордена на лазаристите. С финансовата подкрепа на френската католическа пропаганда започва да излиза вестник „България“, с редактор Драган Цанков, който преди това е приел католицизма. През вестник „България“ Драган Цанков започва да пропагандира идеята за Уния (признаването на върховеството на Папата, но запазвайки старите обреди) с римокатолическата църква и скъсване с Цариградската патриаршия чрез отказ от православието. Драган Цанков вижда приемането на Унията като възможност за създаване на самостоятелна българска църковна йерахия, а впоследстие и признаване от Високата порта на самостоятелна народност в рамките на Османската империя. Идеята за униата бързо набира популярност и на 18 декември 1860г. голяма група авторитетни българи скъсва с православието и отправя молба към папата да я приеме в своето паство. Начело на тази група били Драган Цанков, архимандритите Макарий Савов и Йосиф Соколски. Йожен Боре избира Йосиф Соколски да оглави българската католическа църква. Така през 1861г. българска делегация, водена от Боре, заминава за Рим, където папа Пий IX ръкополага Йосиф Соколски за архиепископ и пръв духовен глава на българската католическа църква от източен обред. Високата порта посреща със задоволство унията и дава различни привилегии на униатите. Соколски е признат от султан Абдул Меджид със специален берат за милетбаши. Причините за подкрепата на портата към униатите са две. На първо място, да намали руското влияние сред българите и да се разедини българската общност. Това е горчив удар по руската дипломация, която обръща позицията си спрямо българо-гръцкия църковен спор, опасявайки се да не загуби своето влияние сред българите. Следващият ѝ ход е да изолира Йосиф Соколски.

Русия действа чрез своя посланник в Цариград – Алексей Лобанов-Ростовски. Той възлага на Найден Геров и Петко Р. Славйков да отстранят Йосиф Соколски. Петко Р. Славейков успява да убеди Соколски да отидат в руското посолство в Цариград, като го заблуждава, че там го чакат българските първенци, които ще го обявят за патриарх със знанието и разрешението на папата и султана. Вече на преклонна възраст Йосиф Соколски не подозира какво го очаква там и така на 6 юни 1861г. отива в руското посолство, а оттам с параход е отведен в Одеса. След това Соколски е изпратен като заточеник в Киевско-Печорския манастир. Той остава до края на живота си в Русия и, макар да доживява освобождението на България, не е свободен да се прибере обратно. Йосиф Соколски намира вечен покой на 30 септември 1879г. Погребан е в Киевско-Печорската лавра в Киев. Прекарва 18 години от живота си като заточеник. Някои от изследователи го наричат „Киевския затворник“. С отвличането на Йосиф Соколски руската дипломация успява да обезглави униатското движение сред българите. Униатите са напуснати от част от влиятелните българи и духовници, вследствие на което броят им намалява многократно.

Историята на борбите на българите за църковна независимост са показателни за Руската имперски политика, която въпреки заблудите на част от нашите сънародници за „православно братство“ и „славянство“, всъщност е мотивирана само и единствено от стратегическата геополитическа цел от времето на Петър Велики – превземането на Цариград, Босфора и Дарданелите. В политиката на Русия никога не е имало място за сантименти. Съдбата на ахримандрит Йосиф Соколски е едно от доказателствата за това.

Подкрепи Мисъль в Patreon

mm
Кирил Илиев

Кирил Илиев е завършил Националната хуманитарна гимназия "Св. св. Кирил и Методий" (Бившата Солунска гимназия). Магистър по история от Нов Български Университет. Изследователските му интереси са свързани с нова и най-нова история. Религия и сигурност