Select Page

Как съдбата на Съединението се реши зад кулоарите на Европейския концерт

Как съдбата на Съединението се реши зад кулоарите на Европейския концерт

 

 

На днешната дата се извършва акт, който е един от най-големите поводи за гордост в българската история и памет. Съединението е първата самостоятелна външнополитическа акция на Княжество България. Когато на 6-ти септември 1885г. в Пловдив е провъзгласено Съединението на Княжество България с Източна Румелия, немалко са тези, които не вярват в успеха на подобна акция. Тя се извършва без знанието и подкрепата на нито една велика сила и най-вече на Русия. Това предопределя от самото начало извървяването на много труден път в защита на Съединението. Но сама ли преминава през този, осеян с много трудности и пречки, път България? Сама ли защитава и отстоява Съединението? В българската памет сякаш е останал заклещен митът, че българското княжество само се справя с трудната и коварна задача да защити извършения акт, въпреки всички външни неприятели, които искат да разделят територията му. Но един поглед извън пределите на България и Балканите ни отваря съвсем друга картина.

За да разберем защо Съединението е толкова проблематично и защо се изисква всички Велики сили да го признаят, трябва да обърнем поглед няколко години назад. След края на Руско-турската война (1877-1878г.) се свиква Берлинският конгрес, на който е сключен договор между Великобритания, Русия, Германия, Австро-Унгария, Франция и Италия от една страна и Османската империя от друга, с който се създава трибутарното княжество България, както и се обособява автономната област Източна Румелия в състава на Османската империя. Като държави създали и сключили този договор, те се явяват гаранти на спазването му. А това означава, че при всяко нарушение на Берлинския договор, те трябва да реагират. Такъв е случаят със Съединението.

Естествено, при разрешаването на какъвто и да е казус, Великите сили трябва да постигнат единодушие, а това понякога изисква много време и компромиси, тъй като се разиграват и много интереси. Ако погледнем на събитието от малко по-високо ще видим, че то се използва доста умело от всяка една държава, за постигане на някакъв личен интерес. И може би най-голям успех постига пионерът в задкулисните игри – Ото фон Бисмарк. Макар и да не е пряко заинтересована или засегната, Германия, в лицето на канцлера си Ото фон Бисмарк, изиграва съществена роля за това да засили противопоставянето между Русия и Великобритания, като в същото време успее да опази от конфликт съюзниците си от съюза на тримата императори. В ловка дипломатическа игра, Бисмарк успява да постигне целите си, използвайки Съединението като повод за разпалването на сблъсъка между Русия и Великобритания. Това работи за реализирането на Съединението, тъй като ако имаше единодушие сред Великите сили, то актът щеше да бъде потушен много бързо, а статуквото възстановено. Когато разглеждаме поведението на Бисмарк и Германия по време на Съединението, трябва да знаем какви са и основните направления на Германската външна политика в този период.

Първото по значимост нещо за Бисмарк е „съюза на тримата императори“. И не защото Бисмарк е почитател на традициите, които този съюз притежава, а защото неговото желание е да държи Русия и Австро-Унгария зависими от Германия. А придържането на Русия е от значение, защото в противен случай тя би могла да се коалира с реваншистки настроената Франция и това би означавало, че Германия ще бъде заобиколена от две враждебно настроени държави, което е най-големия кошмар за Бисмарк. А както виждаме, след около 30 години, това ще се окаже фатално за Германия. Съюзът на тримата императори има и още една функция, важна за Бисмарк – избягването на Австро-Руски конфликт на Балканите. Но такъв е неизбежен и макар и Бисмарк да успява да го отложи, той няма как да го предотврати, защото няма да бъде вечно на поста си. А предпоставка за такъв конфликт е Съединението, извършено от младото Княжество България. Евентуалното съединение на двете територии, откъснати на Берлинския конгрес, е очаквано събитие за всяка една велика сила. Но покрай този акт се сблъскват много интереси, които е трудно да бъдат изгладени при факта, че има договор, който изисква решение на всички велики сили, за да бъде променен. Германия е една от държавите, които няма преки интереси на Балканите, но нейните интереси зависят от разбирателството между Русия и Австро-Унгария, както и съперничеството между Русия и Великобритания. Поради това и основната линия на Бисмарк ще бъде да прехвърли конфликта от съюзниците си върху Русия и Великобритания. Все пак, германският канцлер има сметка от това Русия да бъде въвлечена по-сериозно в конфликта, тъй като това би означавало, че тя ще бъде принудена да търси помощ от Германия, а това дава изключителна власт на Бисмарк и я отдалечава от един евентуален съюз с Франция.

На 8 септември, в отговор на запитването на Солзбъри, Бисмарк заявява, че държи на Берлинския договор и статуквото. Според него, трябва да се направят колективни постъпки и не бива да има самостоятелни действия от нито една сила. Естествено, нямайки достъп до пълната информация за случващото се в България, Бисмарк заема най-очакваната и стандартна позиция – да подкрепи Берлинския договор и статуквото, което той създава. Трябва да вземем под внимание, обаче, че нито за момент Бисмарк не се разграничава от официалната линия на поддръжка на Берлинския договор. Неговите ходове са по-скоро задкулисни и се изразяват в лични разговори с английски, австро-унгарски и руски представители, опитвайки се да им внуши различни неща. Така, например, когато на 9 септември княз Александър I влязъл в Пловдив, Бисмарк заявил на английския посланик Е. Малет, че ако султанът успее да убеди руския император да отрече и порицае въстанието в Източна Румелия, останалите велики сили ще го подкрепят. Същевременно в Петербург, руската легация в Берлин съобщава, че канцлерът заявил, че Русия трябва да подкрепи султана. Германският дипломат Фридрих фон Холщайн отбелязва: „Канцлерът прекрасно се готви да заблуди русите. В същото време той никак няма да съжалява, ако Англия вземе друга позиция.“ Както виждаме, Бисмарк внушава различни неща на британските и руските посланици, за да разпали още повече напрежението между двете държави. Германската преса също помагала за разрастването на сблъсъка. В нея се лансирала версията, че Съединението е извършено с подкрепата на английската дипломация. В желанието си да сблъска Англия и Русия канцлерът дори „подсказва“ на английското правителство да изпрати средиземноморския си флот в Пирея, уж за да възпре гръцка акция срещу Османската империя. Всъщност се цели да се повтори тревогата на Петербург от миналата война във връзка с преминаването на Дарданелите от британски кораби. На 26 септември руският външен министър Николай Гирс пристига във Фридрихсруе за среща с Бисмарк, граф Калноки и княз Лобанов. Целта на срещата е да се определи отношението на трите съюзни империи към Съединението. В нея, Бисмарк и Калноки лансират британската идея за лична уния като приемлива и задоволяваща Сърбия и останалите балкански държави. Въпреки това Гирс, по нареждане на Александър III, уведомява Бисмарк, че Русия е против Съединението чрез лична уния. По време на посланическата конференция в Топханенския дворец в Цариград, германският посланик Йозеф фон Радовиц следва официалната линия на германското правителство – възстановяване на Берлинския договор. Докато в Цариград конференцията тече без реални резултати, на 30 октомври Бисмарк предприема поредния си ход, за да задълбочи още повече англо-руските противоречия. В секретен разговор с руския посланик в Берлин граф Шувалов той предлага услугите си да посредничи за постигане на споразумение между Русия и Австро-Унгария за влизане на руски войски в България, ако българското правителство откаже да се подчини на решенията на конференцията. Канцлерът се опитва да тласне руското правителство към крайна и опасна намеса в българския въпрос. В Петербург обаче не се поддават на тази привидна демонстрация на подкрепа на царската политика. На доклада на Шувалов император Александър III слага резолюция: „Аз никога няма да се съглася на окупиране на България от нашите войски“. Може би последното сериозно и значимо действие, което Бисмарк извършва по време на Съединистката криза, е предложението му сръбско-българските преговори за сключване на мирен договор да се водят в Букурещ, като награда за румънския неутралитет във войната.

На 24 март 1886г. посланиците на великите сили в Цариград подписват Топханенския акт, с който формално и реално се слага край на Съединистката криза. Естествено, Княжество България е най-печелившата страна, като тя успява да осъществи своето съединение, да не наруши формално Берлинския договор и да получи признание от великите сили – нещо на пръв поглед невъзможно. Остава въпросът, кой още печели от тази криза и решението ѝ. За Германия печалбата се изразява в това, че съюзът на тримата императори издържа на най-сериозното изпитание пред себе си – Балканска криза. Бисмарк успява да задълбочи Англо-Руското съперничество без това да развали отношенията между Австро-Унгария и Русия, които имат преки интереси на Балканите.

В българското съзнание, споменът за Съединението е спомен за една велика акция, извършена самостоятелно, с много труд, усилия и кръв. Факт е, че българското княжество няма сигурна подкрепа от нито една велика сила и че извършването на Съединението е несъгласувано с никой, което му предопределя един много тежък път още от началото, но точно този път, българските държавници извървяват упорито и с много енергия и желание за успех. Според повечето съвременници и най-вече руският император, времето, в което е извършено Съединението, е крайно неподходящо. Според мен, времето е достатъчно подходящо. В този момент великите сили нямат единодушие, което да гарантира разрешаването на един такъв казус. Точно тази липса на единодушие помага изключително много на Съединението. Споровете между силите, породени от личните им интереси, помагат за забавеното вземане на решения, а с всеки изминал ден, възвръщането на така жадуваното от балканските ни съседи статукво става все по-невъзможно. Дори войната, която Сърбия предприема срещу България, не успява да разклати увереността и желанието за защита на това дело. Естествено, това е българската гледна точка. От гледната точка на големите държави, обаче, това е повод за разместване на пионки в голямата игра наречена „Европейска дипломация“. Всяка сила следва своите интереси и Съединението е нищо повече от повод за опит за реализацията на тези интереси. А безспорният доайен в дипломатическата игра е Ото фон Бисмарк. Виждаме как той успява да играе с всички заинтересовани в тази криза страни по начин, който е изключително печеливш за Германия. За България Съединението приключва с успех и то ѝ помага да стане значима сила на Балканите, която ще играе основна роля в следващите 30 години. Разбира се, съществува и мнението, че Съединението е доброволният отказ на България от Македония, което не е никак невярно. В крайна сметка, историята е една и трябва да я гледаме по-най обективния възможен начин, ако искаме да се учим от нея. А обективно погледнато, Съединението е просто един повод за сблъскването на интересите на големите играчи от „европейския концерт“.

 

Нека да завършим с манифеста на Княз Александър Батенберг:

МАНИФЕСТ НА КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ: ПРИЗНАВА СЪЕДИНЕНИЕТО

Търново, 8 септември 1885 г.

Да бъде известно на моя любезен народ, че на 6-й того жителите на така наречената Източна Румелия след свалянието на тамошното досегашно правителство и избиранието на друго привременно обявиха Съединението на Източна Румелия с Княжеството и единодушно ме прогласиха за Княз и на тая област.

Като имам предвид благото на българекий народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постиганието на историческата му задача. аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам Княз на Северна и Южна България.

Като приемам управлението на тая област, аз обявявам, че животът, имотът и честта на всичките мирни жители, без разлика на вяра и народност, ще бъдат запазени и гарантирани. За запазването на реда и тишината са взети всичките потребни мерки и с нарушителите им ще се постъпва със сичката строгост на закона.

Надявам се, че любезний ми народ и от двете страни на Балкана, който с такава тадост и ентусиазъм посрещна това велико събитие, ще ми подаде своето съдействие в а заякчаванието на святото дело — Съединението на двете български области в една държава и ще бъде готов да направи всичките жъртви и усилия за запазвание на единството и независимостта на милото ни отечество.

Нека Бог ни бъде на помощ в това нужно и велико предприятие.

Издаден в старата българска столица Велико Търново днес на осми септемврий хиляда и осемстотин и осемдесет и пета година.

 

 

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Йонислав Дочев е завършил бакалавър по история в Софийски университет “Св. Климент Охридски“. В момента следва магистратура там. Интересите му включват история, политика, икономика, образование и демографско развитие.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели