Select Page

„Културен“ марксизъм

„Културен“ марксизъм

На първо време какво изобщо представлява културният марксизъм? Напоследък го чуваме подхвърлян по медии, като вече е станал и отличителен белег на алтернативното дясно, в своята критика на сегашното световно политическо статукво. Но така и не се среща подробно обяснение на този термин и често се стига до противоречиви мнения.

Това е защото самото понятие е изключително общо. Не съществува едно униформено движение, наречено културен марксизъм, а по-скоро наименованието се използва като събирателен термин, който обхваща няколко течения във философията и политическите науки, появили се през втората половина на 20-ти век.

 

Корените на културния марксизъм могат да се проследят до Франкфурт, Германия, по-точно при т.нар. Франкфуртска школа, която е представлявала неформално сдружение на европейски интелектуалци.

Недоволни и критично настроени както към капитализма, така и към социализма (в съветския му вариант), тяхната цел е била да изследват недостатъците в теорията на класическия марксизъм, както и да я модифицират, така че да коригират предполагаемите дефекти, довели до хуманитарната катастрофа в Съветския съюз.

През 70-те години на 20-ти век в западния академически, интелектуален и художествен живот се случва нещо изключително интересно. С издаването на Запад на книгата “Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин през 1973 г., в която обширно и обстойно се изобличава престъпният и човеконенавистен характер на руския експеримент. Повечето западни защитници и апологети на комунизма в крайна сметка се отказват от идеологията, а обещанията ѝ за утопично бъдещо общество, изградено от  homo sovieticus се спихват и изгубват каквато и да е легитимност. Точно по това време и идеите на франкфуртската школа се сдобиват с изключителна популярност и биват прегърнати от целия стар социалистически елит в западна европа, както и от масовите студентски организации по онова време.

И оттогава на практика  доминират академическия живот на запад.

 

William F. Buckley

Какви са идеите на Франкфуртската школа?

Един от най-видните й представители Херберт Маркузе издава есе през 1965 г., озаглавено “Репресивната Толерантност”, в което пише:

“На малките и безсилни малцинства, които се борят с фалшивото съзнание, и с тези, които се облагодетелстват от него, трябва да се помогне: тяхното съществуване е по-важно от запазването на правата и свободите на тези, които злоупотребяват с тях, за да получат чрез конституцията власт в интерес на потисниците на тези малцинства.”

 

Феминизмът (т.нар. трета вълна феминизъм), който разглежда жената като потиснато малцинство, постколониализма, който разглежда колонизираните народи като потиснати малцинства, както и движението Black Power (Черна силa и в по нови време Black Lives Matter), което разглежда чернокожите като потиснати малцинства – всички те са произлезли от Франкфуртската школа.

В нейния фундамент лежи убеждението, че всеки един аспект на нашата идентичност без значение дали ще е раса, сексуална ориентация, пол, т.нар. ‘джендър’, семейство, култура или религия трябва дa бъде подложен на съмнение и критика, както и всяка поведенческа норма в нашето общество трябва да бъде оспорена, като в най-добрия случай се стигне до цялостното им изменяване, което да доведе до възмездие за предполагаемите потиснати малцинства.

Културният марксизъм се различава от класическия марксизъм по това, че той вече не разглежда историята и настоящето през призмата на класовия конфликт – между буржоазията и пролетариата, между тези със собственост и тези без. Вместо това на тяхно място идват потисниците и потиснатите (тези с привилегия и тези без). Малцинствени групи влизат в ролята на пролетариата и крайната цел се преобразява в тяхното повсеместно освобождаване от репресивния характер на обществата, изградени от потисниците им.

По-нататък социалната, политическа и икономическа структура, която се е създала и която е била изтъкана от цялото ни културно, историческо и интелектуално западно наследство, подлежи на “деконструкция” през призмата на франкфуртския похват.

За пример – патриархалното общество, създадено, построено и доминирано от мъже изначално и вътре в себе си е гнило, тъй като цели единствено да утвърждава и разпространява мъжката доминация над жените. Няма никаква стойност в него и каквото и да е създало, то е било просто инструмент за налагане, утвърждаване и продължаване на насилствения си характер.

За сметка на това мнозинствата биват определени, както отбелязах, като привелигировани потисници. И, както споменах, крайната цел на културния марксизъм е да измени социалната структура, така че да коригира това неравенство и да облагодетелства предполагаемите потиснати малцинства.

Хетеросексуални са потисници и са конструирали общество, което от само себе си ги привелигирова. Решението в този случай логично следва да бъде промотирането на различни сексуалности.

Белите са потисници и идеята за превъзходство на белите (white supremacy е заложена в западните инститицуии и социалния живот още от появата им и е техен основен белег затова и решението е мултикултурализъм, който включва мерки като позитивна дискриминация (напр. квоти за небели хора в държавни служби).

Друга интересна и плашеща характеристика на културния марксизъм е неговото активно идеологизиране на лингвистичното ни наследство. Думи се променят, така че да пасват ценностната система на франкфуртистите. Пример за това е новото название на нелегалните имигранти в САЩ, които вече се наричат недокументирани имигранти. Пример от България е опитът за назоваване на циганите „роми“. Тези тоталитарни набези върху речника ни могат да се разглеждат като удобни начини за контролиране на дискурса. [ обяснителна бележка – поради това идеологизиране се възражда т.нар. езикова относителност или лингвистичен релативизъм, познат като теорията на Сапир и Уорф, която в общи линии твърди, че езикът променя мисленето, а не, че езикът е просто материалната проява на мисълта.]

Дори и думата да се запази, тя може също така да промени значението си. Най-видно тук изпъкват термините сексизъм и расизъм, които вече не се определят като предубеденост на база раса/пол, а вместо това се разглеждат като симбиоза между привилегия и власт. Така се стига до абсурдни твърдения и теории, които за съжaлeние доминират университетските кампуси на запад, като например„Аз като жена от малцинствена група не мога да бъда сексистка или расистка спрямо бели мъжe“.

Друг виден представител на Франкфуртската школа Теодор Адорно пише книгаАвторитарната личност“, в която той определя бащинството, гордостта от семейството, християнството,  склонността към традиционни полови роли и сексуалност, както и патриотизма (любов към родината) като патологични феномени. Тази тенденция да се патологизират мненията на инакомислeщите и несъгласните с политическите цели и възгледите на идеологията, е характерно за културния марксизъм.

По този начин критиките към тях могат да се дискредитират като „ирационални страхове“ или фобии.

Например ако бяло християнско семейство не иска да живее като малцинство в общност, доминирана от различна култура или религия, и вместо това проявява предпочитание към хора, споделящи същото културно и историческо наследство, това се определя като „фобия“ и тесногръдие.

Така се раждат безбройните термини, които се използват като идеологизиран лингвистичен арсенал от проповедниците на новата „културна революция“ – ислямофоб, хомофоб, ксенофоб и тн.

Това прераства в явлението ‘политическа коректност’, която вече успешно навигира медийния и обществен дискурс, като налага автоцензура от страх да не бъдеш заклеймен като расист, сексист и т.н.

Ако се върна обратно към пасажа от Маркузе е видно, че културните марксисти разглеждат конституционните свободи и права като свобода на словото не като средство, чрез което могат да се овластят дадени маргинални групи, а обратното – инструмент, създаден от западната политическа мисъл, с единствената цел да налага, утвърждава и продължава господството на западната цивилизация и още по-конкретно нейните строители – бели хетеросексуални християни мъже.

 

Затова и отново се стига до нелепости като горене на плакат, на който пише „Свобода на словото“ (Free speech) в името на социалната правда, което се случи през пролетта на 2017 г. в елитния американски университет Бъркли.

Проникването и разпространяването на тази идеология във висшите учебни заведения е може би най-фрапантната част от всичко, което описвам. Роджър Скрутън брилятно описва в своето есе в какво са се превърнали по негово мнение хуманитарните науки в днешните университети.

 

„Разбира се, културата на Запада остава главният предмет на изучаване в хуманитарните науки. Обаче целта вече не е да насади тази въпросна култура, а да я опровергае – да изследва всички начини, по които тя греши по отношение на егалитарния светоглед. Хуманитарните дисциплини вече са проектирани да докажат тази теза – да изобличат всички начини, по които чрез историята си, схващанията и вярванията си, както и своите произведения на изкуството, своята музика и език, културата на Запада няма по дълбоко значение и смисъл от властта, която тя цели да утвърди и продължи.“

 

До някаква степен обобщих какво представлява явлението културен марксизъм, въпреки че тази задача е изключително трудна поради хетерогенноста на и разнообразието вътре в мисловната школа, както и поради наглед фрагментарното ѝ състояние.

Аз самият съм твърдо против културния марксизъм поради ред причини, най-важната от които е, че смятам самото движение и практиките, които го подплатяват, за носещи много повече вреда от полза по отношение на малцинствените групи, които твърди, че представлява и защитава. Обстойно ще обясна защо и ще си обоснова мнението в следващата статия.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Стефан Кичев следва в Софийски Университет, работи във сферата на образованието и участва в проекта "Моята Българска История". Автор в ЕКИП и членува в Българско Либертарианско общество. Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели