Select Page

Космосът – последната граница?

Космосът – последната граница?

През месец ноември 2012 година по време на лекция пред Кралското Аеронавтско Общество, Елън Мъск (Tesla, SpaceX) обявява смел план, на ръба на научната фантастика, за строеж на цял град за 80 000 души на Марс.

Макар времевата линия за изпълнение на тази смела задача да ни отвежда отвъд средата на настоящия век, много по непосредствени и близки до нас мисии поставят фундаментални въпроси за това какво отношение следва да имаме към космоса и как това се отнася до живота тук на Земята. Сред тях например са плановете на космическата минно-геоложка компания Planetary Resources (Планетарни Ресурси) за тестове на извличане на ценни материали от астероидния пояс.

Неизбежно е да започнем да си поставяме въпроса, който следва човечеството от началото на нашата цивилизация – чия е тази земя?

През 1967 година е подписан Договор за принципите на дейността на държавите по изследването и използването на космическото пространство, включително Луната и другите небесни тела, още известен като Договор за Космоса. Пътят към това международно споразумение е дълъг и труден. От първите предложения за регулация и преди всичко – демилитаризация на Космоса, до момента, в който Великобритания, СССР и САЩ внасят за ратификация в ООН предложеният от тях договор, минават близо 10 години. В първата половина на това десетилетие СССР създава първият изкуствен сателит Спутник и тества своите първи интерконтинентални балистични ракети, поради което счита, че подобен международен договор би бил ограничителен за технологичното развитие на съюза. След Кубинската криза през октомври 1962-а година, с началото на първите преговори по ограничаване на въоръжението и с дипломатическите стъпки за нормализация на отношенията между САЩ и СССР, темата за регулиране на дейностите в Космоса отново става на дневен ред. Първите чернови се внасят през 1966, а крайният вариант е подписан на 27 януари 1967, влизайки в сила на 10 октомври 1967-а година.

 

Договорът за Космоса, в духа на предхождащия го Договор за Арктика, разглежда дейността в Космоса като почти екслузивно поле за държавите. Макар и да не изключва изрично възможността за частна инициатива, съставилите текста на договора вероятно дори не са допускали, че това би могло да бъде актуален въпрос не просто в средносрочен план, но и в дългосрочен. Дори днес, Дирекцията за космически дейности към ООН (UNOOSA), единствената нарочна служба към организацията, обслужваща Комитета за мирно ползване на космоса, определя мисията си преди всичко като развитие на междудържавното сътрудничество в тази сфера.

Два са членовете на Договора за Космоса, които представляват особен интерес за всички частни предприемачи – член 6, който гласи, че отговорността за дейностите на всички правителствени и неправителствени юридически лица се носи от държавата, която е издала лицензът за дейност в съгласие с Договора, съответно всяка дейност подлежи на постоянен надзор, както и член 8, който гласи, че държавата, в чиито регистър е вписан съответният обект изнесен в космическото пространство, запазва своята юрисдикция върху обекта и персоналът в него, ако има такъв, без значение на това къде е се намира съответния обект и от какъв вид е той, включително и ако е постоянна конструкция на небесно тяло.

Космосът – провинция на цялото човечество.

Проблематичността на член 6 и член 8 се състои в това, че макар и да регламентират юридически контрола върху дейността в Космоса, духа на договора е силно ограничителен и те са подчинени на тази логика. Като пример, една хипотетична база на Луната, построена от Китай, се регулира от законите на Китай, собствеността върху материалите е на Китай, но самата база в същност, като цяло, не може да е собственост на Китай. Собствеността ще е на цялото човечество или иначе казано – няма да има собственост.

Затова, всеки такъв обект подлежи на задължително свободен достъп и право на ползване от всяка друга заинтересована държава. Разбира се, логиката на този режим е да не допусне претенция за суверенитет, а от там и да гарантира демилитаризирания характер на Космоса – особено важен въпрос по времето на студената война. Но в следствие на тази логика, следват множество проблеми – например ресурсите, които се извличат от небесни тела, не могат да се ползват за благото на отделни юридически лица отвъд научните цели на съответната мисия, като остава неясно дори дали е възможно тези ресурси да бъдат използвани за компенсиране на първоначалната инвестиция в мисията.

Освен тактическата логика за налагане на демилитаризация на космическото пространство, основополагаща е философията, която стои зад всички други договори на ООН, регулиращи дейността и собствеността над води и земи, върху които традиционно не е имало претенция за суверенитет от някоя от държавите. Тя е сходна в генезиса си с философията, залегнала в основните документи на ЮНЕСКО за запазване на световното културно наследство – така нареченото общо наследство на човечеството. В Договора за Космоса това си личи безспорно, като още в член 1 на същия се казва, че Космоса ще е провинция на цялото човечество.

 

Тази философия става все по трудна за защитаване, тъй като е застинала в рамките на мисловните конструкти на следвоенният 20-и век и обсесията по опазването на някаква статична реалност. За жалост, тя не се е поучила от историята от само век назад. Ако някой се нуждае от добър и нагледен пример за политическият, исторически, юридически, пък дори може би преди всичко антропологичен факт, че собствеността предхожда държавността и тя сама по себе си е функция на собствеността, то не е нужно да се търси по назад във времето от първата половина на 19-и век в западните части на Северна Америка.

Поглеждайки отново към втората половина на 21-и век, с оглед на все по интернационалният характер на частната космическа инициатива, особено в контекста на изграждане на постоянно населени станции на различни небесни тела, не можем да не се замислим за правото на собственост, а не след дълго, защо не и за правото на самоопределение? Двете са природно присъщи за човека, затова можем да предполагаме, че те ще имат своето фундаментално значение за бъдещето колонизиране на обекти в Слънчевата система и отвъд.

Дори и ако допуснем, че тези евентуални 80 000 души колонисти на Марс, както е според визията на г-н Мъск, са до един граждани на една единствена държава преди тяхното пристигане на колонията, възможността след време да се появи сред тях желание за установяване на собственост над твърдината, която населяват, а от там и на суверенитет, който да е независим от произхода им, е съвсем реална.

На прага сме на нова ера на пионерите-изследователи, донякъде сравнима с епохата на Великите географски открития. Мащабът този път е несравнимо по голям. Държавните разрешителни режими и контрол над частната инициатива единствено могат да забавят този процес, но не могат да спрат пионерския дух, който изглежда се е събудил отново.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Eвент мениджър в сферата на ентъртейнмънт индустрията, в миналото - част от екипа създал най-големия фестивал, случил се в България. Ентусиазиран последовател на научния прогрес и защитник на плодовете на Европейската цивилизация. Политически анализатор, дългогодишен активист в дясното политическо пространство. Член на изпълнителния борд на Българско Либертарианско Общество.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели