Войнствени безбожници (част II)

Докато си говоря с мои връстници, а и по-възрастни хора също, от време на време обичам да си правя едни малки мои тестове по история, която би следвало да се счита за популярна. Задавам им няколко въпроса – Първо ги питам дали са чували за Холокоста, всички досега дружно и самоуверено ми отговорят, че не просто са чували, но и дори ме оглеждат с недоумение как мога да се съмнявам в знанието им на този факт. След това ги питам дали са чували за Гладомора, при което съм посрещнат с неловко мълчание, празен поглед и същото недоумение, което минута по-рано бе поднесено със самоувереност. После ги питам дали са чували за Гестапо? Отново всички досега категорично ми отговарят, че не просто са чували, но са и гледали филми как безпощадни служители на въпросната тайна полиция малтретират евреи, качват ги на влакове и ги избиват. Обаче следващият ми въпрос отново е посрещнат със същото недоумение. Питам ги дали са чували за НКВД или ЧК? Всички до един мои връстници не просто не са чували, но си нямат и бегла представа какво могат да означават тия странни наименования. Последно ги питам дали са чували за Хайнрих Химлер и те отново с пълна увереност ми заявяват, че не просто са чували, но и недвусмислено намекват моралното им отвращение от тази историческа личност. По същия начин обаче ги питам дали са чували за Лаврентий Берия или Генрих Ягода? Доскорошната увереност ги напуска, а пък моралната погнуса изцяло се изпарява и те отново отговарят, че си нямат и представа кой е този човек.

През 2013 година Център Хана Аренд проведе социологическо изследване за знанието на млади българи за тоталитаризма и резултатите бяха стряскащи.  Възрастта на участвалите в допитването е била между петнайсет и трийсет и пет години. Седемдесет и девет процента от тях не са чували за ГУЛАГ, шейсет и седем процента от тях не са чували за Желязната завеса, а умопомрачителните осемдесет и девет процента от тях за първи път чуват за Задочните репортажи“ на Георги Марков.

Невежеството спрямо престъпленията на комунизма не се ограничава до България, то е световен проблем, който откровено ме плаши.  От малки сме заляти с филми, сериали, декларации и други информационни канали, в които обстойно се разгръща престъпният характер на кафява Германия и от малки ни се втълпява тежкият товар на този престъпен режим. Обаче, не мога да не отбележа как тази привидно оправдана морална погнуса сериозно олеква, веднъж като се сблъска с тотално незнание за престъпленията на червените им аналози. Все пак ние сме осъдили нацистите, не защото са били нацисти, а защото са извършвали геноциди, покорявали държави и грабили новопридобити територии. Как тогава младите хора сме с вързана кърпа на очите ни, ако стане дума за Лубянка и всичките многостранни служители на тази централа за човешка мизерия?

В българските училища позорно се мълчи за престъпленията на комунизма. Все още не мога да проумея как дванайсет години сме седяли на чиновете си, заобиколени от стотина възрастни хора, които напълно целенасочено и съзнателно са ни държали невежи за комунистическата история на България и окаяните остатъци, в които ние живеем. В една клетка от безвремие, празнота и тотална изолираност от света, който продължава да светува отвъд прозорците на класната стая.

Това, според мен,  представлява най-голямото престъпление, извършено последните двайсет и осем години. Учителите кротко и страхливо са си преподавали уроците по предварително уточнен план и веднъж не са дръзнали да изпълнят своето призвание на учител-мечтател, учител-тълкувател или учител-по-възрастен приятел.

След това в книгата на Георги Марков и в репортажите за учителството в червена България прочетох следното –

„В училище владее духа на покорното чиновничество. Страхът и идеологическите изисквания са обезцветили естествените импулси на учителя.“

Разбрах, че това безхаберие и отричане на свещеното предназначение на класната стая има своите корени именно в епохата, която така неистово се криеше от нас, учениците. Разбрах, че над живота ми в гимназията са властвали страхливци. Прозрях генезиса на този страх и неговото умение да снижава учителите до безкомпромисни радиоточки на учебния план. Но това осъзнаване единствено ме окуражи още повече да пиша за този период, за тази идеология, за тази неимоверна част от човешката история.

Тук искам да отбележа, че се намират необикновени учители, осмеляващи се да говорят по тези недопускани в класната стая теми на учениците си, те заслужават единствено уважение и върху тях немалко се крепи.

* * *

Започнах със сравнение между двете тоталитарни империи на миналия век.

Антисемитизмът го считаме за опасен, противен, дори е незаконен, защото в миналото антисемитският Трети Райх избива шест милиона евреи в „Endlösung“. От това следва ние да страним от всичко, дори бегло напомнящо за тях, тъй като иначе сме заставени с риска да сме продължители на една омразна идеология. Това ни се повтаря до прималяване от всички страни в света, в който живеем. Добре, съгласен съм. Но защо не сме чували и веднъж думата „християнофобия“? Защо инстиктивно не се страхуваме от антихристиянско мислене? Ще ми се отговори – защото в XX век с християните не се е случвало нищо от рода на Холокоста. Наистина ли?

Главната черта на безбожния СССР е била именно омразата им към Бог и Християнската църква. Гоненията, пропагандата им, ядрото на тяхната идеология се подхранва от болезненото отричане на християнството и яростното им желание да го изкоренят от лицето на земята.

Това не го казвам аз, това го казва нобеловият лауреат Александър Солженицин, комуто трябва да благодарим, че днес сме запознати с истинското, злодейско лице на социалистическия строй. През 1983 година е удостоен с наградата Темпълтън и в речта си той казва –

„Отново бе Достоевски, който извлече от Френската революция и нейната омраза към Църквата урока, че „революцията задължително започва с атеизъм.“ Това е абсолютно вярно. Но светът досега не е виждал безбожие с такава организация, военна подготовка и упорита отмъстителност, каквото е това, практикувано от марксизма. Във философската система на Маркс и Ленин и в сърцето на тяхната психология, омразата към Бог се явявата главната движеща сила, по-фундаментална от всичките им политически и икономически претенции. Войнственият атеизъм не е случаен или второстепенен в комунистическата политика; не представлява странично явление, а главният мотив.“

Звучи странно, нелепо, неуместно, нали? Като че ли този Солженицин нещо там се е объркал. Най-малкото влиза в противоречие с добре известния на всички ни образ на комунизма, в който икономическите му стремежи взимат превез над всички останали негови черти. А тия стремежи така сладкодумно ни звучат, със своите идеи за общочовешка собственост и братство между всички народи, направо да си кажеш, че си заслужават жертвите.

Нека видим руския писател Фьодор Достоевски, чийто книги се радват на огромна публика и по време на съветското управление, той какво има да ни каже за социализма –

„Социализмът по самата си същност е вече атеизъм и именно защото от първия си ред провъзгласява, че е атеистична организация, и възнамерява да се гради единствено на началата на науката и разума.“

Но тези двамата са писатели, ще ми се каже, при това върли християни, те не отговарят на детайлно изложените теоретични постройки на комунистическите мислители и страдат от лична предубеденост. Именно поради тази причина изтъкват този иначе пренебрежим белег на системата. В такъв случай нека се потопим дълбоко в началата на тая идеология и прочетем какво самият Карл Маркс пише –


„Комунизмът започва от самото си начало с атеизъм; той представлява политическото опредметяване на иначе абстрактната липса на вяра…

….Когато политическото състояние насилствено се появи из хората, държавата трябва да предприеме действия за изтребването на религията, за унищожението на религията.“

Но ще ми се отвърне, че това тук представлява единствено теория и идеологически писания, които малко имат общо с практиката в управлението на Съветския съюз. Затова нека се запознаем с дясната ръка на Сталин – Лазар Каганович, т.нар. вълк на Кремъл. Един от най-властимащите партийни чиновници по време на гоненията срещу Църквата, подети от Сталин, на неговите рамене се е падала отговорността за разрушението на великолепния катедрален храм Христос Спасител в Москва, осветен 1883 година в деня на коронясването на император Александър III. Най-високата църква в града, през 1931 година, по заповеди на Сталин, който алчно се лакоми за двайсетте тона злато по куполите й,тя е изравнена със земята с помощта на немалко количество динамити. Катедралата, на чиято сцена се е състояла световната премиера на Увертюра 1812, композирана от Чайковски, е трябвало да се замени с Двореца на Съветите и огромна бронзова статуя на Ленин.

След разрушението й Лазар Каганович на пленарно заседание на партията истински поставя пръста си в отворилата се рана и излага на показ мъстителния характер на червения атеизъм –

Ето я Майка Русия, разпокъсахме й роклята и сегa стои пред нас – оголена и безпомощна.“

Друг отговор, който често чувам от хора, с противно на моето мнение, се състои от следното – той, комунизмът, също е представлявал религия, те тези зверства са ги вършили, тъй като сляпо са вярвали в нова религия – тази на Партията – дори са имали нови светци, които са ги богопочитали. Дори са ходили на поклонение пред останките на Бащата на нацията – Владимир Ленин. Това няма нищо общо с нашия „обоснован и научен“ атеизъм“.

Всъщност, различните видове безбожие са вадени от един и същи калъп.

Нека видим мнението на Кристофър Хитчънс. Един от най-известните, уважавани и ерудирани съвременни критици на религията, който има изписани близо трийсет книги, считан за водещо име в новото атеистично движение. В България наскоро му излезе последната книга „Бог не е велик“. Та той не може да бъде упрекнат, че страда от предубеденост, даже обратното. Той отговаря на въпроса дали комунизмът бил религия по следния начин –

„Не, не е религия; той се определя като липса на вяра в свръхестественото и като опровержение на всичко, което може да се нарече вяра. Главната грешка на марксизма е, че си бе внушил как е намерил материални доказателства за едно минало, за едно сегашно и за едно бъдеще, и беше решил, че бъдещето идва да го оправдае. Може да се каже, че е представлявал отвратителна идея, но не можеш да го наречеш религия.“

* * *

Но това не отговаря на по-важния въпрос – Защо? Защо се е случило всичко това, защо е била причинена подобна нечувана мизерия? Дали наистина просто грозните ръце на неправдата са дирижирали мислите и действията на цяла една държава или има нещо повече от привидното злодейство?

Картинка, в която Християнската църква блести от чистота и непорочност, докато червените атеисти тънат в кал и нищета, би била непълна, едностранчива и ограничена. Нямам и намерение по този начин да описвам тези същински сътресения в човешката история, каквито е имало от Балтийската коса до Големия диомидов остров.

Всъщност, в СССР не се е водила война срещу религията, колкото война срещу човешката душа. Срещу разбирането, че хората са обременени с душа, която ги принуждава да нагърбват отговорност за собствените си животи и да преодоляват мъките, присъщи на света около нас. Всеки да носи своя кръст и да търпи отреденото му бреме, което удостоява жизнения му път с насока и го спасява от всeпоглъщащата дупка на равнодушието.

Опитите за „съветизация“ на православна Русия са опити да се модернизира, да се озападни. Първите болшевики са гледали отвъд океана към американската държава и са я хвалили неистово. Виждали са в нея държавата на индустриализацията, в която властва механичното общество, съставено не от личности, а от многобройни и еднакви винтчета в един, роботизиран организъм. Това вдъхновява болшевишкия писател Сосновски да пише как Русия трябва да отгледа нова порода „руски американци“:

„Най-вече всичко се върти около нуждата да търсим и открием нови мъже, мъже, които ще наречем „руски американци“ и които ще оглавят нашата партия и нашите съвети.“

Именно този светоглед, този блян и увереност в щастието, което се крие в индустриализираното общество на бъдещето, с неговите бляскави машини и всевъзможни арматури, подтиква руското население да загърби човека на миналото, човека на средновековието, „обременената от душа“ индивидуална личност, която се намира в сърцето на християнския мироглед. Тази личност е била обречена на унищожение.

По безбройните площади в Съветска Русия са се събирали тълпи народ и в животински екстаз, единодушно, досущ на огромен звяр, са горели гигантски сламени човечета, носещи облика на прочути из страната свещеници, царски помешчици, земевладелци, както и най-обикновени мужици. Всичките те са били символи на това отминало и назадничаво време, в което материята е била подчинена на човешкия дух. В този момент в Русия колективната безличностна воля се издига, въплътена в стотиците хиляди изпънати напред ръце, и изгаря никому нужните вече идоли на миналото.

Така и пише австрийският историк Рене Фюлоп-Милер в своята книга „Умът и лицето на Болшевизма“ –

„Обремененият с душа индивидуален човек не бива да му се позволява повече да води своя гибелен, разграничен живот; най-вече в името на бъдещето, той трябва да бъде изтребен в покоите си. Всичките ценни културни богатства, натрупани от индивидуализма през последните векове, цялата придобивка на лични помисли, зачеването на индивиди, всичко трябва да бъде пожертвано, без никаква сантименталност, тъй като може да попречи на издигането на новия колективен човек.“

Точно този колективен човек, механичен човек, човекът на машините, това многоглаво и многокрако същество, със своите динамити и останали оръдия на технологията, е трябвало да изтръгне самите корени на неговия предшественик – индивида, движен единствено от безбожната си вяра в изпълнен от роботи рай на земята.

С динамити не са били взривявани просто църкви, с динамити е била взривена самата човешка душа. В Русия материята извика на брат си „хайде да отидем на полето“ и докато бяха на полето, тя нападна брат си и го уби.

* * *

Според механичния светоглед на социализма външни и предметни фактори господстват в образуването на хората, техните мисли, убеждения и вероизповедания. Привеждайки по този начин всички процеси на историята под егидата на материята, марксизмът умъртвява каквато и да е стойност, която религията би могла да носи на хората. Опровержение на тази теза може да се намери във вечните думи на Александър Солженицин, с които ще ви оставя, изговорени в интервю, докато дисидентът се разхожда из някоя от безкрайните гори на своята страна и с умиление наблюдава предреволюционните руски борове –

„Аз не се съгласявам с това рационално убеждение, което приписва на заобикалящата го среда цялото развитие на индивида. Аз съм бил във война, бил съм в лагери, бил съм и в ракови отделения. Беше тежко, беше мъчително и бяхме много хора. Но всички реагирахме различно на една и съща среда. Някои плакаха, други се предаваха, трети намираха сили да издържат и презрително продължаваха мъчителния си живот, четвърти никога не огънаха коляното. Пред мен се разкри неописуемата красота и многообразие на човешката личност.“

Изображение 1: Борис Кустодиев (1878-1927), Москва. Вступление. Илюстрация към списание „Вампир“ 1905 г.
Изображение 2: Купка, „Маршът на Тълпата.“ Илюстрация към „Умът и лицето на болшевизма“ от Рене Милер

Оригинална публикация

Подкрепи Мисъль в Patreon

mm
Стефан Кичев

Стефан Кичев следва в Софийски университет, работи в сферата на образованието и участва в проекта "Моята българска история". Автор e в уеб платформите "Редута" и "Петте кьошета". Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

No Comments Yet

Comments are closed