Select Page

Време разделно

Време разделно

Александър Солженицин в своя монументален труд „Архипелаг Гулаг“ изследва в дълбочини естеството на човеконенавистния руски експеримент, както и разглежда многото пластове, върху които е построено, и върху които се крепи съветското общество; той впоследствие ще се счита за един от хората, свалили червената империя на злото.

В книгата си той изследва подчертаващите субстрати и предпоставки, върху които е изградено социалистическото право, и изобличава по какъв начин влияе на хората дадена идеология, която не е в унисон с човешката природа, когато насилствено им бъде наложена отгоре чрез закони.

За своите трудове той печели и Нобеловата награда.

Една от тези предпоставки, които се явяват централни за социалистическото право по негово време, е била тази за „естественото“ равенство между хората. Съдейки по тоталния икономически и социален колапс, който СС изпитва в края си, спокойно може да се каже, че тази предпоставка не отговаря на спецификите в природата на човека, т.е. не е вярна.

Виждайки тежкото разцепление и своеволие, което избухва на периоди в Щатите, изглежда, че именно подобен анализ или дисекция –в която се излага основополагащата идеология, от която извира политиката (и законите) в последните десетилетия – би послужила за добър отдушник на всички нелепости, често изпълнени с насилие, които наблюдаваме последните седмици там. Най-малкото би хвърлило малко светлина върху целия проблем.

Миналата седмица бяхме свидетели на един от най-големите националистки маршове в историята на страната – Unite the Right – както и на контрапротест, организиран от крайно-леви групи, измежду които и терористични групи като Антифа (Антифа е в списъка на Департаментa за вътрешната сигурност на САЩ за вътрешен тероризъм).

Всичко беше почернено от стряскащи сцени на насилие и политическо напрежение.

Вчера пък бяхме свидетели на банда крайно леви активисти, които своеволно свалиха и разбиха паметник, посветен на Конфедерацията (загубилата страна в гражданската война на САЩ), аплодирани от екзалтираната заобиколила ги тълпа с дитирамби на одобрение и омраза.

Какво се случва?

Цялото това напрежение, както и изненадващият му интензитет, не е нещо ново, а по-скоро от десетилетия насам то ври и кипи под повърхността и само чака подобни случки да се появят, за да покаже наяве уродливото си лице.

Уродливото лице се изразява в опасната идеология, която се следи почти безпардонно от политическия, академически и медиен елит в американската държава.

Разбира се, всяка идеология, която проповедниците й желаят да има влияние върху животите на хората или на общество, би следвало да се опредметява в дадени закони, които принципно са с цел да навигират действията и взаимоотношенията на гражданите.

Един подобен закон – или по-скоро набор от закони – които се явяват логично изражение на тази идеология са т.нар. affirmative action или позитивна дискриминация.

Те се състоят най-общо казано в законови привилегии за малцинствени групи, спрямо които в миналото са били извършени несправедливости, и съответно за които се смята, че подобни „облаги“ се явяват справедливо и нужно възмездие.

Подобни законови привилегии са, но не се ограничават до, квоти за малцинствени групи – изискване на работното място да има даден процент чернокожи и т.н. – както и специално утвърдена защита от реч, която може да се счита за „накърнение на достойнството“.

Наричам ги „законови привилегии“, защото те са точно това – не съществува защита от омразна реч за мнозинства като бели или християни – законодателството е с ексклузивната цел да брани малцинствени групи.

Ако се върнем в началото на анализа – още Александър Солженицин открива, че подобно законодателство винаги се корени в дадена идеология, която доколкото не отговоря на човешката природа, ще продължава да си показва „уродливото си лице“ в обществото чрез масови и престъпни безредици и брожения, белязани с политически характер.

Тия закони изразяват една отвратителна расова предубеденост, която подплатява идеологията, върху която са базирани – тази предубеденост се нарича „расизъм на ниските очаквания“.

Чернокожите и малцинствените групи се разглеждат от защитниците им, които са върли привърженици на тази легислатура, като неспособни сами да се справят в икономическата и социална динамика на обществото, и в нужда от помощ от закона, която да им даде така правдивото предимство над мнозинствата, които досега са доминирали.

Според расизма на ниските очаквания не се счита, че чернокожите, уповавайки се само на индивидуалните им способности, ще съумеят да си намерят работа – и за това е нужно чрез силата на закона да се принуждават фирми да ги наемат, само за да изпълнят нужната квота.

Подобна идеология, базирана на расова предубеденост (като расизмът на ниски очаквания), опредметена в дадени закони, има изключително негативни последици за чернокожите общности, което допринася за разпада на социална кохезия, който наблюдаваме в момента в американското общество.

На първо време съсипва мотивацията на всеки един млад чернокож да се разглежда като специален и уникален по себе си индивид, който би следвало сам да успее и да се наложи в света.

Вече не му се казва да нагърби на плещите си личната отговорност за своя живот, да си почисти стаята и да си намери работа, а вместо това бива насърчаван да открие съмишленици (чернокожи) и да се идентифицира с тях – като група, която има искания към политическата класа и която трябва да си търси „правата“, при това често под формата на протести, които преливат в долнопробни бунтове. (група за натиск)

Идеята върху която е построена американската държава, а именно „индивидът“, се ерозира от подобни закони, които открито насърчават племенно идентифициране с група, която се предполага, че е онеправдана, и която съответно си търси своите заслужени облаги.

Това унищожава стимула за индивидуално и личностно развитие особено при младите чернокожи и вместо това ги подтиква към групово действие, което често е насилствено и разбойническо, което от своя страна води до тяхната маргинализация и изолация от пазара на труда и изобщо работещото общество.

Статистиките за чернокожи тийнейджъри са умопомрачителни, както и нивото на нелегитимни деца, безработица и престъпност.

Подобна идеология в своето естество разделя обществото на два типа хора – онеправдани потиснати групи и безскрупулни потисници – това на свой ред води както до негативни последици за хората, които се виждат като „потиснати“, така и за тия, на които недоброволно им е приписана ролята на потисници..

Белите, хетеросексуални християни-мъже се надигат срещу идеологията, която я виждат зад подобни закони, и която я виждат, прегърната от елита на страната, докато малцинствените групи, вярвайки, благодарение на умелото политиканстване на демократическата партия, че са жертви на жесток институционален расизъм, им отвръщат още по-яростно.

 

Десните националсоциалисти нападнаха левите протестиращи, смятайки, че е крайно време да се отговори на насилието, изобразено от бунтовете на антифа, докато малцинствените групи, както и белите хора, които се считат за техни защитници и маршируват заедно с тях, рушат и бутат паметници, които те виждат като въплъщение на този старовремски ред, доминиран от силните на деня – белите християни-мъже.

 

Интересно е да се отбележи как наричаме крайно левите насилствени протестъри “антифашисти” и “антирасисти”, които наименования имат очевиден положителен оттенък, докато крайно десните участници медиите не ги отразяват като “антикомунисти”, а единствено “нео-нацисти”, “екстремисти” и подобни негативни нарицателни (често заслужени.)

Виждаме много сериозно до какви размирици води тази разрушителна идеология, която подплатява днешната политическа обстановка в щатите; не би било неуместно да се каже, че можем единствено да гледаме в миналото, четейки за кървавите сцени между кафяворизци и комунисти по улиците на Берлин по време на хитлеровия път към власт, и да се надяваме, че няма да се повтори.

Идеологията се нарича постмодернизъм, за която съм писал и преди, и която в политическо отношение много често се изразява чрез социализъм, прекомерна власт за административния апарат и крайно леви културни идеи (има посочени отдолу книги, които изследват този проблем в детайл) – и ще завърша с обяснение защо е важно да знаем за нея.

Както видяхме всички тия закони си имат идеологическа обосновка – повечето статии в най-популярните медии също си имат идеологическа обосновка, както и речите/действията на политически лидери, и ни най-малко поголовната поп-култура, генерирана от социалните мрежи – тя е там, дори и ние да сме невежи за нея – и е много по-ясно изложена и обстойно систематизирана мисловна школа, отколкото си мислим, както и много по-интелектуално приветлива за младите хора, тъй като се осланя на желанието им за бунт и радикална промяна.

И именно този бунт наблюдаваме, който през историята винаги се е манифестирал по кръвопролитен и мракобесен начин в политическата атмосфера – ние го наблюдаваме сега в щатите.

 

 

Свързана литература:
Jordan Peterson – Maps of Meaning
Aleksandr Solzhenitsyn – The Gulag Archipelago
Stephen Hicks – Explaining Postmodernism: Skepticism and Socialism from Rousseau to Foucault
René Fülöp-Miller – The Mind and Face of Bolshevism
Ludwig Von MIses – Omnipotent Government: The Rise of the Total State and Total War

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Стефан Кичев следва в Софийски Университет, работи във сферата на образованието и участва в проекта "Моята Българска История". Автор в ЕКИП и членува в Българско Либертарианско общество. Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

Харесайте ни във Фейсбук:

Бюлетин

ПОЛИТИКА

ОБЩЕСТВО

БИЗНЕС

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели