Select Page

Вретеното на забравата

Вретеното на забравата

В обществената структура, измислена от комитета, отечеството поема контрол над индивидуалния човек от неговото раждане до смъртта му. . . Защитете детето от опасна неправилна нежност и чрез ръката на неговата майка го заведете в държавна институция, където ще придобие добродетелите и знанието, необходими за един истински гражданин.

Филип Буонароти и Бабьоф - „Тайната директория за обществено спасение" 1796г.

Със своето Решение 373 от 5 юли 2017 г., Бойко Борисов и неговите министри се приближиха максимално до най-левите френски революционери от XVIII век. Въпросното решение изненадва и плаши с тежкия тоталитарен жаргон. В самото заглавие на Решение 373 на Министерски съвет, от 5 юли 2017 г., изпъква следното зловещо словосъчетание: Решение за създаване на Механизъм . . .  по обхващане и задържане . . . на деца. Става въпрос за издирване и насилствено задържане в държавните училища на деца, които към момента не посещават подобни институции, по ред причини.

Шизофренията като презумпция

За да ни стане ясна същността на това изящно министерско решение, издържано в стилистиката на Севернокорейския режим, е нужно да започнем от най-страшното място – да анализираме предпоставките, които стоят в основата на подобен начин на мислене. Човек мисли неизбежно презумптивно, без значение дали го признава или разбира. Казано простичко, всички наши мисли и действия са базирани на собствения ни светоглед. А собствения ни светоглед е неизбежно ирационален. Анализът е страшен заради това, че тук следва да разкрием аксиомите в главите на чиновниците, сътворили брилянтния шедьовър (Решение 373), който разпорежда полицейско насилие спрямо свободни хора.

Трябва да отбележим, че шизофренията е особено разпространено психично заболяване, което съставлява голяма част от подлежащите на лечение душевни заболявания. Някои специалисти наричат шизофренията най-голямата епидемия на нашето време и действията ѝ в нашето общество са особено дълбоки. Поради тази причина хората често не я забелязват, понякога дори в тежките ѝ форми и никога не я забелязват в леките ѝ форми. Тя е пълно разделяне между мисъл и чувство, ражда фантазии, които се опитва да въплъти в действия, съдържа оттегляне от действителността (както идеята, че децата са държавна собственост и чиновниците могат да заповядват кога, къде и колко да стоят) и също често се характеризира с упорита съпротива срещу умственото здраве. Интелектуалната шизофрения има също толкова съзнателна любов към единството във фантазиите, колкото съзнателно е отхвърлянето на единството в реалността. Това е особено характерно за обществената шизофрения днес с нейните фантазии за световно единство, съчетани с реалността на разпадането, не само в обществото и семейството, но също и в самия ум на човека.

Идеята за образование на днешния чиновник е израз на тази болест. Интелектуалната шизофрения е пясъчната основа на която се стъпва, за да се измътят творения, като Решение 373. При тези обстоятелства е ясно, че ако обществото ни не успява да улови и идентифицира заплаха във въпросното решение, то всички ние сме шизофреници, респективно сме и съвсем нормални, понеже в лудницата луди няма.

Философия на образованието

За да разберем защо е толкова важно за правителството ни всички деца да са задължително в индоктриниращите институции на държавата, е добре да направим кратка историко-философска дисекция на образованието, по принцип.

При чертането на карти средновековните картографи поставят Ерусалим в центъра и правят картата кръгла, превръщайки го в център, опорна точка и сърце на цялото човечество. Осъвременен, идеалът е Обединена Европа и всъщност целият познат свят трябва да стане един град, видимият „Ерусалим“. Когато през X век възстановява Римската империя на основата на този възглед, Отон I е представен като негов носител върху литургичен съд с надпис „Jerusalem visio pacis“ („Ерусалим, Видение на мира“). Цялото общество трябва да бъде въплъщение на една световна и свръхестествена действителност, затова и единството е основна предпоставка, независимо дали е под Империята или под Църквата – в миналото. По-нататъшното развитие на въпроса е относно институционалното проявление и контрол на този ред. Протестантските Реформатори започват работата си под влиянието на същия възглед, но скоро дават предимство на истината над единството като единствената истинска основа за единство. Тъй като истината разделя, обществото бързо става плуралистично. Просвещението, обаче, има своя версия на средновековната вяра и свое схващане за небесния град, една мечта не по-малко очевидна при Карл Маркс, при защитниците на световната демокрация и при идеята за световната държава. Съвременният възглед за образованието е утвърждаване на тази вяра и въпреки всичките си тържествени твърдения, е анти-плуралистичен и вярва в един светски „Ерусалим“, чийто свещеници са образователите. „Общественото“ образование се приема за обществено необходимо, за да може детето да участва в духа на този ред и да стане едно с него. По своята същност съвременната цел на образованието е мистицизъм, светски и натуралистичен, но въпреки това мистицизъм. Бог, Тао и Брахма са заменени с мистичната „група“ и целта на образованието е да развие груповите преживявания и чувствителност.

Именно в следствие на тази философия, един от култовите комунисти в недалечното минало заявява:

Възможно ли е да отгледаме колективен човек в индивидуално семейство? На това трябва да отговорим категорично: Не! Колективно мислещо дете може да бъде възпитано само в обществено обкръжение… Колкото по-скоро детето се вземе от неговата майка и се предаде на обществената детска ясла, толкова е по-голяма гаранцията, че то ще бъде здраво.

Мартин Николаевич Лядов

Следейки историческата нишка, да си образован днес означава не обучение в практични умения, а обучение в непоколебима преданост към демократичните идеали, както държавното училище ги определя, разбира се. Цялата учебна програма, целият живот на училището, всъщност, трябва да бъде опитност на младежта в демократичния начин на живот, съживяване на общественото творчество и събуждане на обществената съвест. Така трябва успешно да бъдат образовани гражданите на демократичната държава. Нищо не може да бъде по-ясно от това, нали!? Заявените образователни ценности не са нищо повече от пренаписани тоталитарни доктрини. Целта на образованието не е обучение в умения с пазарна стойност, а преживявания, които трябва да държат хората в една неосъзната инфантилност – от люлка до гроб.

Ето я и философската есенцията на съвременното училищно образование, свързана със здрава нишка, губеща се из тъмните улици Историята: Днешното обучение е мистично посвещение към новия бог, държавата, чийто първосвещеник е държавното училище. Понякога този нов бог може да бъде видян с комунистическо лице, след това с демократичен профил, но мистицизмът, изискван от всеки един от тях, е само разновидност на една обща ерес и светско съживяване на ясно очертани средновековни възгледи. Но ние, хората, тъй като сме във война срещу самите себе си, въпреки всичките си фантазии не можем да превърнем в действителност мечтата си за единство чрез образование, понеже равенството е безумна утопия. Колкото по-ревностно следваме фантазията, толкова по-радикално ще бъде рухването ни. Нашето търсене на преживяване е просто любов към смъртта и има за свой предвестник остра и хронична интелектуална шизофрения. И поради това шизофренично раздвояване, сривът в образователните резултати не е предупреждение за наближаваща опасност, а вакханалия, родена от въображението. Точно заради това, безкрайно изостаналата, пропаднала, несъстоятелна държавна образователна система се стреми с демонична страст да повлече към пъкъла колкото е възможно повече български деца.

Децата са държавна собственост

 Не веднъж съм чувал държавни чиновници да хриптят със запенена уста, че децата са техни – държавни органични донори, захранващи вечно възпроизвеждащата се тоталитарна матрица. Защо родителите охотно жертват децата си на олтара на тоталната държава, принасяйки ги в сакрална жертва на фалшив бог? Още през XIX век Льо Бон поставя изключително вярна диагноза:

Масите никога не са жадували за истината. Това, което винаги преобладава в душата на тълпата не е нуждата от свобода, а от робство. Те са така склонни към покорство, че инстинктивно се подчиняват на всеки, който обяви себе си за техен господар.

„Тълпата, изследване на народния ум“, Густав Льо Бон, 1896

Това е стара истина – хората обичат да са роби, а плащането на девширме (кръвен данък) към господаря е обичайна практика. Робството ни лишава от права, но ни дава сигурност – поне минимална. Поради тази причина, милиони българи копнеят по недавното ни още по-зловещо тоталитарно минало. Тогава нямахме почти нищо, но малкото, което имахме бе сигурно, да илюзорно, но както казахме, ние, хората, обичаме илюзиите. Робското състояние се подхранва с мощните насилствени практики на тоталната държавата. Кражбата на пари и преразпределението им е основен инструмент в управлението над робите. Хората никога не трябва да остават с пари в джобовете си, защото това неизбежно довежда до практики противни на статуквото. Затова, да се отглежда завистливо, консуматорско общество е основен стълб в религията на социалното инженерство. Хората, които работят и разполагат с честно спечелени пари са опасни – те могат да решат, че със средствата си ще дадат на наследниците си образование различно от държавните стандарти. Това не може и не бива да бъде допускано, защото девизът на съвременната тоталитарна машина е: „Този, който владее децата днес, утре владее парламента“.

Затова трябва да е ясно, че за тоталната държавна машина образованието не е право! Образованието е процес на изграждане на характер, а държавата не може да допусне у децата да се формира нечий друг образ, освен нейния. Именно поради това борбата за хорските деца е безмилостна и води до откровено фашистки министерски наредби, като Решение 373 от 5 юли 2017. С това свое решение, държавата ясно и открито разкрива истинското си лице, като е готова да упражни нужния терор, за да си прибере кръвния данък.

 

Но вие казвате, че като заменяме домашното възпитание с обществено, ние сме премахвали най-съкровените човешки отношения. …Комунистите не измислят въздействието на обществото върху възпитанието; те само ще изменят неговия характер, ще изтръгнат възпитанието от влиянието на господстващата класа.

Карл Маркс и Фридрих Енгелс, „Комунистически манифест” под графа „Премахване на семейството”

Фанатично покорни на своите духовни бащи, Маркс и Енгелс, днешните управляващи дори не искат да си представят, че семействата трябва да имат основна, водеща роля в образованието на децата си. Как биха могли – децата са „собственост“ на държавата!

Разбира се, днес тази национална образователна философия се представя на обществото далеч по-перфидно. Казва ни се, предайте си децата, за да се справим с неграмотността и престъпността. Само че образователната подготовка днес не е положена на основата на самостоятелна посока и независимо действие на всеки човек, а на основата на функциите на държавата и суеверната увереност в Държавата, на която се гледа като някакво Провидение. По този начин, държавното образование се превръща в организирана държавна религия и всеки иноверец трябва да бъде безпощадно издирен и наказан (възстановен в правата вяра). Самата държавна образователна система произвежда неграмотни престъпници – именно адептите на тази образователна система са днес най-корумпираното и крадливо правителство в периода на целия български преход. Идеята и собствените ни деца да потънат в същата система не е за да се справим с неграмотността и престъпността, а да я прикрием!

Краят на една епоха

 

Милионите римляни са били победени от хилядите германци.

Уилиам Барк

Няма нужда човек да е някакъв самороден гений, за да осъзнава, че се намираме в края на една епоха – Епохата на дотираното с данъци, централизирано, държавно образование. Образованието днес се случва пряко държавата и тези процеси са неизбежни. Само допреди 30 години бе трудно да си представим, че ще имаме достъп до безброй страници информация в Глобалната мрежа. Днес това е факт, който безкомпромисно тежи на образователните везни, а държавните училища са по-леки от гълъбово перо в сравнение с образователните възможности на съвременния свят. Това, което могат да предложат днес държавните училища, са трохи от образователната трапеза. Остава да преодолеем собствената си интелектуална шизофрения, робското мислене, свързано с обожествяването на държавата  и да поемем по твърде трудния път на образователната отговорност. Тоталната държава ще се гърчи в опитите си да узурпира свободата ни, но е обречена на неуспех: Историята доказва, че рано или късно, държавата винаги губи войната за умовете на свободните хора.

Въпреки че всяка епоха си има своите напрежения, кризи, мъчения и съмнения, тези фактори са здравословни и творчески, когато произлизат от борбата и преследването на цел, основана на твърда убеденост и ръководна надежда. Тогава те са подтик за действие, а не основание за нерешителност. Когато, обаче, човек загуби своето усещане за личност, своите основни убеждения, и започне да се самозалъгва, липсата на смисъл води до липса на свързаност в действията и неспособност за самозащита. Общество, което не е убедено в собствената си стойност, е неспособно да се защити, а неадекватното държавно образование ни лишава именно от стойност – духовна и професионална. Енергията на един завършил държавно училище млад човек е заменена от апатия, а убежденията му от мъчението на самообвиненията. Няма нужда да се въртим в този безсмислен порочен кръг. Българите са отчаяни поради колапса на образованието си, понеже го свързват с основните причини за успех и прогрес. Въпросът е, че трябва да се отърсим от догмата, че образование е това и само това, което тоталната държава казва, че е. Въпросът никога не е образование или не образование, а чие образование?

Не е необходимо човек да приема вярата на една отминала епоха за да признае нейните постижения. Например, можем да признаем важните страни на Средновековието и да оценим неговия принос към днешния свят и без да приемаме средновековното мислене. Подобно и резултатите от обществото на Просвещението, разглеждани в техния разцвет в държавното образование, могат да бъдат осъзнати и приети без задължително да се съгласяваме с основополагащото устройство на тяхното мислене. Историята ще даде еднозначна оценка на 200 годишното съществуване на държавно централизираните училища и тя ще бъде със сигурност крайно и абсолютно негативна. На този фон, напъните на българското правителство да „издири“ и „задържи“ (според Решение 373 на МС от 5 юли 2017) децата на българските семейства в своите училища изглежда не просто нагла и жалка, но и безкрайно наивна и противоречаща на здравия разум.

Вретеното на забравата отдавна навива изтънялата нишка на държавно централизираните образователни институции. Образователните промени в световен план са отдавна факт, колкото по-скоро ги осъзнаем и ние, като нация, толкова по-бързо ще спрем устремът си към пропастта на историческата забрава.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Петър Порумбачанов е председател на Асоциация за домашно образование от самото ѝ учредяване през 2010 година. От 2005 година, той, заедно с екип от съмишленици, работи за плурализъм и свобода в образованието. Петър е баща на 4 деца, които заедно със съпругата си обучава в дома.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели