Select Page

Кой е Джордан Питърсън?

Кой е Джордан Питърсън?

Джордан Питърсън е професор по клинична психология, бивш преподавател в Харвард, автор на няколко книги, както и отскоро се превърна в Интернет сензация с милиони фенове.

Канадският професор от нищото се преобрази в модел за подражание и ментор на млади хора из цял свят, които неистово очакват всяка седмица нови негови лекции в YouTube, обхващащи най-разновидни теми, като се започне от Ницше и се приключи с житейски съвети за работа и любовен живот.

Неговият Patreon акаунт получава над 60-70 хиляди долара месечно в дарения, които пари отиват за организиране на лекции, събития, поддръжка на YouTube канала му, както и бъдещи планове за онлайн хуманитарен университет.

Kак става известен?

Питърсън се сдоби с огромна популярност след като направи няколко клипчета, в които критикува нов закон в Канада, както и политкореткната култура и идеология, които го подплатяват. Нещото, което изпъкна, бе елегантният и проницателен начин по който поднася информация, върху която размишлява разбираемо, увлекателно и логически издържано.

Създаде се огромна обществена дискусия около въпроса, която преля и в други държави, като се стигна до там Питърсън да свидетелства пред сенатската комисия в Канада срещу закона, което свидетелство получи над 1 милион гледания в Интернет.

Най-интересното с което обаче е известен е неговата аргументирана, многопластова, обстойна, пряма, искрена и рационална защита на религията и нейното значение в днешния свят.  Въпреки че от десетилетия насам изглежда как атеизмът се вижда по-удачния избор за младите хора,  идеите, възгледите и мислите на Питърсън карат все повече млади хора да преразгледат и преоткриват християнството и религиозното светоусещане.

В неговата книга Maps of Meaning Питърсън разказва за своя живот и тийнейджърство, които могат да служат за екземпляр на едно цяло ново поколение в Запада.

Животът му

Той се ражда и израства в християнско семейство и християнска среда. Въпреки че неговите родители не са били фанатично настроени, все пак детството му е било наситено със знаменията на християнската църква, както и атмосферата, в която е живял, е била ярко обагрена от християнски норми на поведение.

Разбира се още на млада възраст започва да проявява негодувание относно неспособността да се чете буквално Библията и в същото време да се приемат най-новите научни открития; най-вече еволюционна биология. Също така се ядосва от интелектуалната безпомощност на свещениците, заставени пред неговите критични въпроси относно религия, както и цялата критика, която модерният свят й предлага.

За това и още като тийнейджър се отказва от църквата и по негови думи „приема модерния свят“; стига до заключението, че религията е за слабите, невежите и суеверните.

Едно нещо, което му привлякло вниманието било, че нито един от хората около него ни най-малко не се впечатлил от младежкото му бунтарство, дори лесно приели и бързо забравили отказа му от християнския светоглед, в който е бил отгледан.

След като зарязал „догмите“ и старовремските нелепости, които увещавали отвъдземно спасение за хората, които са достатъчно простовати и овчедушни, за да го повярват, бързо си намерил пътя към социалистическата политическа сцена по негово време, която особено в Канада била силно активна.

Избавянето на света и човечеството от икономическо и социално неравенство се превърнало в крайъгълния камък на неговата нова житейска цел. Единственият начин по който можело да се достигне до възмездие било чрез радикална промяна на обществения строй, и той – си спомня –  нищо повече не е искал от това да бъде част от тази революция, носещ със себе си гордо на показ своите идеологически вярвания.

По този начин идеология заместила религия в неговия живот.

Станал член и доброволец на канадската социалистическа партия и стремглаво се въвлякъл в лявото активистко обкръжение по университети и площади в неговия град.

Дори влязъл в студентския борд на губернатори, но той бил изпълнен от хора с християнконсервативни възгледи, които били доктори, адвокати, зъболекари, банкери и подобни.

Нещо, което отново му направило силно впечатление било, че въпреки върлото му несъгласие с десните възгледи на хората в борда, все пак не можел да не им се възхищава. Изглеждали му способни, изтънчени, добросъвестни и трудолюбиви хора, които обаче по някаква причина имали „грешното“ мнение за политика.

От другата страна обаче забелязал и друго – повечето хора в лявата партия, както и в йерархията на левия политически активизъм били уязвими, неуверени, дори злобни хора, които не будили никакво уважение, камо ли възхищение у него, въпреки „праведните“ им вярвания.

Започнал да прозира, че самоотвержените им слова за социална правда и справедливост не се осланяли толкова на откровена симпатия за работническата класа, колкото на пряма неприязън и завист спрямо по-богатите.

По неговите думи –

Социалистическата идеология служеше като маска, зад която се криеха неприязън и омраза, породени от неуспехи и провали. Много от активистите на партията, които срещах, използваха идеалите на социалната справедливост, за да оправдаят тяхното преследване на лична вендета. Чия бе вината, че аз бях беден, необразован или неоценен? Очевидно – вината на богатите, образованите и уважаваните.

Но, разбира се, всички тия характеристики не се ограничавали до социалистическия лагер – проблемът не е бил в социалистическата идеология, а изобщо в идеологиите; най-вече способността им изцяло да поглъщат и обладават маси хора.

Това, което най-вече го поставя в недоумение и най-обстойно подкопава тогавашната му вяра в червения идеал, било новопоявилото му се проникновение, че светът не може да бъде обхванат изцяло от една идеология.

Заключил, че всеки, който искал да променя света към по-добро чрез промяна на хората около него трябва да бъде посрещан със силна доза подозрение, недоверие и проницателност.

Идеите му

Проблемът в идеологиите според него бил, че много лесно опростявали света и го свеждали до две категории хора – тия, които се държат и говорят „правилно“ и тия, които прегрешават пред идеалите и модела за човешко поведение, насаден в конкретната идеология. Това позволявало на проповедника да скрива и маскира всички свои неуверености, страхове и притеснения, както и да ги използва като проводник за своите политически действия и слова.

Покрай всички тези реализации от негова страна Джордан Питърсън се отказал от идеологията, както се беше отказал и от религията по-рано в живота си; останал без нищо, което да образува светогледа му. Всичко започнало да му се струва абсурдно и безсмислено, дори изпаднал за няколко години в тежка депресия и отчаяние, подпомогнати от алкохолизъм.

През това време не спирал да се чуди как може идеологиите да имат такава сила над човека? Как можело нацистите и комунистите да извършат престъпленията, които излизали наяве все повече, особено с книгите на Солженицин, Юнгер и Рек-Малечевен? И най-точно казано – как злото, особено груповото зло, подкрепено от идеология, проникнало в света и започнало да изиграва своята зловеща роля, която оставила над 100 милиона жертви в 20-ти век?

Тези въпроси не излизали от главата му и дори имал трудности да спи, тъй като през цялото време го сполитали кошмари.

Живял във време на изключително угнетена световна политическа обстановка, тъй като студената война е била в зенита си и двете главни суперсили били на косъм да превърнат света в ядрено гробище.

Измежду цялата тази зловеща картина започнал да пише своята книга Maps Of Meaning, която днешно време се радва на стотици хиляди читатели, въпреки че е тясно обвързана в неговото поле на клинична психология и невробиология.

В книгата си той пише, че нещо, което ние не виждаме, ни пази от нещо, което ние не разбираме.

Под първото има предвид култура или още по-точно – културната постройка, изтъкана от нашето цялостно западно наследство, която ни позволява да навигираме действията си в рамката на цивилизовано общество, в което конфликтът между хора е занижен до ниво, което позволява за мирно съжителство.

Под второто има предвид хаос; първобитната вакханалия, заложена във всеки един от нас, която се разстила, когато нормите на поведение и институции, които санкционират нашето държание, се разпаднат. Подобни случаи има много в историята – например Съветския Съюз по време на военния комунизъм на Ленин, когато между 3 и 10 милиона хора биват уморени от глад от болшевишкото правителство, тъй като цялостната рамка на частна собственост и доброволен труд насилствено се срива със земята, и на нейно място се изгражда ад на земята. Всичко това се осъществява под пряката команда на болшевишките технократи, които, въодушевени от успеха на революцията, започват насилствено да налагат доктрините на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, описани в комунистическия манифест. Стига се до икономически колапс и хуманитарна катастрофа в нечувани размери. Трябва да се отбележи, че по време на военния комунизъм има стотици заговори и метежи от селяни и работници срещу комунистическата власт, които са щели да останат в забвение, ако не бяха изложени на показ от Александър Солженицин в своята книга „Архипелаг Гулаг“.

Ние не разбираме колко крехки са подлежащите субстрати на култура, които обуславят нашите светогледи и предопределят поведението, по същия начин както и не разбираме криещия се хаос под тях, чакащ да ни обладае, когато те се разрушат.

Тук идва и противоречивата в лицето на модерния свят част във философията на доктор Джордан Питърсън. Той смята, че религията е ключова в комплексния лабиринт, който дава плод на културните предпоставки, върху които лежи нашето „цивилизовано“ съществуване.

Питърсън и Ницше

Най-лесно би се обяснило с цитат от мислител, който Питърсън изключително много хвали и подражава. Става дума за Фридрих Ницше, който според професора е бил един на един милиард, както и „брилянтен отвъд осезаемост“.

Ницше пише един свой много известен пасаж във Веселата Наука, който аз ще съкратя за удобството на тази статия.

„Бог е мъртъв и ние сме го убили; как ние, убийците на най-святото, което света досега е притежавал, ще се примирим с нашето колосално престъпление? Бог се удави в своята кръв под ударите на нашите ножове; с каква вода ще си измием нашите ножове? Какви церемонии и сакрални игри ще трябва да организираме, за да се оправдаем? Дали ние самите не трябва да се превърнем в богове, за да сме достойни за тази великанскa постъпка?“

Под Бог се има предвид митологичната подструктура, която е обуславяла заобикалящия свят за хората, както и е навигирала техните действия, опредметена в свещените текстове на световните религии, които са служили за морален регулировчик и наръчник за праведно поведение.

Тази подструктура не е целяла да обясни света какъвто е, а вместо това да го описва по начин, позволяваш на хората да живеят в него, лишени до възможно най-голяма степен от ненужно страдание.

Пример за това е идеята, че всеки един от нас е божие създание, съответно е противоестествено и зло да посягаш върху ближния ти – подобни първоначални и и базови етични постановления са били жизнено важни за удържането на социалната кохезия, както и на икономическата обществена йейрархия.

Според Ницше с набезите – емпиризъм и рационализъм – последвани от всички научни открития, тази митологична, ирационална представа е започнала необратимо да се пропуква, тъй като хората са могли да разбират, че светът, който е бил описван от религиозното статукво, не е светът какъвто е.

И щом религиозните текстове са били крайно неточни и фактологично грешни от научна гледна точка – то и моралните им последствия би следвало да не са от никаква стойност.

Това Ницше има предвид под „смъртта на Бог“, както и факта, че ние сме го убили.

Идеология и Религия

Фундаментално се разграничават два коренно различни светогледa – първият се занимава със значението на света, както и как ние трябва да се държим в него, докато вторият описва света какъвто е, със всичките научни закономерности, открити в биологията, химията, физиката и тн.

Историите в Библията не бива да се четат, разглеждайки се като валидни описания на самия свят, а вместо това като хилядолетни тълкувания за значението му, наследени от нашите прадеди, които по цял ден са наблюдавали поведението на своите ближни и съответно са изграждали в главите си истории, които да направляват това поведение.

По думите на Питърсън – митовете, открояващи се в свещените текстове на световните религии служат да описват и тълкуват света на значението (world of meaning). С възхода на научния метод и емпирично-рационалния модерен светоглед на Просвещението, този свят на значението бързо започнал да губи меродавност.

Нататък – след като сме се отказали от морално-митологичната представа за света, удостоени с цялото емпирично познание на научния метод, то ние се отказваме и от поведенческия кодекс, който го е придружавал.

Така сме оставени единствено с представа за света какъвто е, която по никакъв начин не ни обяснява как да се държим в света и какво значение да му придаваме.

За това и ние самите „трябва да се превърнем в богове“ – ние трябва сами да измисляме морални постановления, които да дават насока на нашите действия и живот.

Дупката, която се е разтворила в душите и светоусещането на милиони хора е трябвало да бъде изпълнена, тъй като науката не ги удостоявала с най-важните и потребни метафизични нужди на хората – смисъл, цел, значение, – тия нужди са всъщност силно преплетени в невидимата културна структура, която позволява индивиди да преследват своите интереси по доброволен, мирен и взаимноизгоден начин.

Религиозното светоусещане, дълбоко внедрено в хората, не е изчезнало, просто защото хората, сполетени с цялата нова информация, са решили, че библейските истории вече не складират морално наследство, което си заслужава да се изучава и следва.

Политическото пространство през 20-ти век е започнало да служи за отдушник на човешката нужда от религиозно преживяване и състояние на ума и духа.

Tака се появява идеологията; вулгарната демократична (на хората/тълпата) манифестация на тази нужда в политическо измерение, която е представлявала именно това – морален наръчник за поведение и идентичност, създаден за масата хора, който морален кодекс обаче е бил построен върху крехкия, неустойчив хаос, изникнал от съборената митологична представа, която ни е удостоявала с този „свят на значението“.

За това и Питърсън нарича идеологиите – „сакати религии“.

И как е изглеждала тази манифестация в политическия живот? Какви действия са извършвали масата хора, вече вдъхновени и обладани от идеология, а не религия?

20-ти век е белязан с брутално насилие, геноцид и тоталитарна култура; а във всичките гротескни, многолюдни политически манифести, паради и митинги, които наблюдаваме в кръвожадните империи на Хората през 20-ти век, излизат наяве именно описаните от Ницше “церемонии и сакрални игри, които ще трябва да организираме, за да се оправдаем.“

Всъщност в тях виждаме този хаос, за който Питърсън говори, че се крие под нашите структури, когато ги съборим от идеологически подбуди, хаос, който винаги прераства в безскрупулна диктатура; както и според мен го виждаме днешно време в екзистенциалната криза, която запада преживява, докато се бори да разбере какво всъщност представляват „Запад“ или „Европа“ като термини, които носят със себе си повече от просто географско местоположение.

Дебати с Джордан Питърсън:

Книга на Джордан Питърсън:

Ютуб канал на Джордан Питърсън:

Свързана литература:

  • Александър Солженицин – Архипелаг Гулаг
  • Фридрих Ницше – Веселата Наука
  • Фрийдрих Рек-Малечевен – Дневникът на Отчаян Мъж
  • Ернст Юнгер – Мраморни Хълмове; Мирът

 

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Стефан Кичев следва в Софийски Университет, работи във сферата на образованието и участва в проекта "Моята Българска История". Автор в ЕКИП и членува в Българско Либертарианско общество. Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели