Задочен отговор до един редовен отровител

Убеден член на руска старостилна секта с излъчване на марксист-материалист. Неосъществил се терорист, но осъществил се идеолог. Нарича идеята си „Четвъртия път“ по алюзия с фашизма, който беше Третия. От приближен в обкръжението на Владимир Путин до звезда в социалните медии в селфитата на Волен Сидеров.

Кой в действителност е Александър Дугин?

И по-важното: Гениален мислител, проникновено виждащ както съвремието ни, така и ходът на времето ли е в действителност? Или е обикновен демагог и мошеник? Или е просто неадекватен, объркан човек?

Роден е на 7 януари 1965 г. в Москва, тогава РСФСР – сърцето на Съветския съюз. Кръстен в православната вяра, но симпатизиращ на старообрядците – консервативна и пуританска руска секта. Завършва висше образование по икономика, а по-късно и докторантура по философия. През 80те години, Дугин е считан за десидент и антикомунист. По това време работи като журналист, а в края на десетилетието се включва в идеологическите кръгове на КПСС и пише тяхната нова политическа програма.

През 90те години пише редица материали, в които засяга темата за фашизма и мястото му в Русия. Възхвалява открито организации като Waffen-SS и Ahnenerbe – секретният научен отдел в нацистка Германия. По това време и проличава влиянието на ранните нацистки философи над творчеството му. В този период е член на известната Национал-болшевишка партия. По този начин влиза в кръгове, близки до бъдещият президент на Русия Владимир Путин.

Опровергаването на либерализма и разрушението на либералният свят за Александър Дугин е водеща цел. По този начин ще бъде прекратена и глобалната хегемония на САЩ според него.

Самопровъзгласил се за консерватор и традиционалист, през 2001 г. основава Евразийската партия, по-късно реорганизирана в движение. Светът, който желае Александър Дугин, определя сам като „многополюсен“. За него руският консерватизъм е свързан със степите и тюрко-славянски съюз. Друг желан съюз е този с Иран, както и с арабските мюсюлмански държави. Православието – така както го вижда – е по-близко до исляма и разделящо Русия от Европа. Определя го често като „отделна цивилизация“. Друго нежелано западно влияние вижда в науките, особено във физиката и химията. Тях нарича „сатанински“. [1] А пътят за освобождението от западните влияния за Александър Дугин е неразривно свързан с отказ от тези науки, както и плодовете на Просвещението като цяло.

„Ние сме на страната на Сталин и Съветския Съюз.“ казва той [2] и допълва „Искаме патриотично радио, телевизия, патриотични експерти и патриотични клубове. Искаме медиите да изразяват националният интерес.“

В книгата си „Основи на геополитиката“ (1997) прокламира визията си за бъдещето на света: “По принцип, Евразия и нашето пространство, сърцевината на което е Русия, остава зона за нова анти-буржоазна, анти-американска революция… Новата Евразийска империя ще бъде създадена на фундаменталният принцип на общия враг: отказът от атлантизма, от стратегическото ръководство на САЩ, и отказът ни да допуснем либералните ценности да ни определят.” пише Александър Дугин

Често говори и за „Петата колона“ в Русия, визирайки либерално и про-западно настроената интелигенция. В неговите очи тази част от народа е едва ли не предател на останалите. Освен това измисля и изразът „Шеста колона“, който би трябвало да съдържа онези, които не са част от „петата“, но се преструват на верни и само чакат удобен момент, за да предадат евразийството. [3] като такъв е определен и близкият до Владимир Путин политик Медведев.

Любопитна подробност е, че Александър Дугин не е православен християнин,

а член на ексклузивна руска стара националистическа секта, известна със странностите си – т.нар. Старообрядци. В историята си те често са се противопоставяли на идеята за Москва като “Трети Рим” и са били преследвани от царската власт.

„Колкото по-свободен е индивида, толкова по-малко свободен е народа“ казва Александър Дугин недвусмислено във фамозното интервю, което дава за българската Нова тв през 2017 г. [4] Тези му думи се отпечатват ярко в съзнанието на гледащия. Тук е заключен отговорът какво и как цели този човек, и как вижда света. Това е сърцето на мракобесието му. Кой е народа, ако не сбор от индивиди? Кой ще бъде свободен, ако индивида не е? И как по-точно, в какво ще се състои подобна свобода? Ще ми се някой да беше задълбал с въпроси в точно тази насока. Иначе, настрани от това, място за паника няма – тя само налива масло в огъня на евразийската пропаганда. А на мястото на паниката е нужна повече от всякога просвета – историческа, политическа, икономическа. Кои сме ние, българите, от къде идваме, какъв е нашият интерес, какво желаем и как може да го постигнем? Отговорите на тези въпроси ще ни освободят от влиянието на нацисти като Дугин, а не паниката, че евроатлантическата ориентация на България била крехка.

Неадекватен, объркан човек или демагог и мошеник? А защо не и двете?

Александър Дугин наскоро обяви, и че „И Паисий е наш, защото е православен и е славянин“, а столицата на Първото Българско царство Велики Преслав вижда като „предобраза на Москва“ [5]

Атонският монах усеща себе си изключително като българин (а не като, например, руснак) и именно това го води в най-голямата мисия в неговия свят живот – написването на историята на нашия народ. История, в която руси и българи достатъчно често воюват едни с други, а двата военни похода на руския княз Святослав I срещу последните защитници на Първото Българско царство – комитопулите – пък са една от причините за падането ни под византийска власт в края на X век.

Не обаче Велики Преслав, но Преславец (дн. Тулча в Източна Румъния) е предобраза на днешната Москва. Там руският княз Святослав установява лагера си и от там ръководи военните действия срещу нашите предци. Военни действия, които ще се повторят отново през Първата и Втората Световни войни и ще кулминират във военна окупация на Третото Българско царство и налагане на марионетна про-съветска власт. Съветската армия и този път минава от Север, през Румъния, също като предците си преди почти десет столетия. И насилствено налага половинвековна изолация от света, унищожение на интелигенцията ни и за първи път в нашата история – премахване на частната собственост.

Тези десет века от Святослав I до маршал Толбухин и неговия Трети украински фронт обаче не минават единствено във военни сражения.

По време на Османската власт и поради желанието на Руската империя да експанзира на юг, към проливите и поради езикови (но не и културни) сходства се налага течението на славянофилите и славянската пропаганда.

На действително близки в някои отношения народи, обединени преди хилядолетия от общи славянски предци се втълпява, че собствената им държавност е излишна, а необходима им е единствено руската такава. Която се явява – според славянофилите – като всеобща, всеславянска.

И тъй, всеобщо всеславянски, украинската национална идентичност е потъпкана и славянският украински език е забранен от руската власт през 1863 г., а сключеният от великият полски (също славянски) владетел Ян III Собиески договор за „Вечен мир“ с Руската империя последната разбира като през 1772 г. за първи (но не и последен) път поделя най-модерната за времето си Полша със съседната Прусия.

Писателят Фьодор Достоевски, християнин, славянофил и монархист, описва настроенията които русите имат по време на Руско-турската, освободителна за нас българите, война. В своя „Дневник на писателя“ воден ежегодно от от 1873 до 1881 г. той пише:

„[…] Източният въпрос е, тъй да се каже, един от световните въпроси, един от най-важните раздели на наближаващото световно решение на човешките съдбини […] работите тук засягат […] не само славяните, русите и турците или конкретно някакви там българи, но и целия Запад на Европа“

 

За онези „конкретно там българи“ още разказва:

„Как смеят!“ — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво! И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.“ А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени“ богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.“

Причините за това руският писател посочва:

„Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността“ си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руски. А България — ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно… Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали?“

Нещо, което е обобщено повече от ясно от великия български революционер Захари Стоянов, защитил не веднъж с живота си нашият национален идеал и написал чудесната хроника на освободителните ни борби „Записки по българските въстания“:

 

„Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели, са биле против официална Русия.“

Не против народа, не против културата, не против Достоевски и Толстой, не и против Бородин и Рахманинов, не и против борша или пряниките, не и против хората. Но против руската държавност, Московията, която през цялото си многовековно съществуване е била поробител не само на чужди, но и на собственият си народ. А че руският народ и руската държава не са едно и също могат да свидетелстват и хилядите белогвардейци, бежанци които Царство България прие след Октомврийската революция.

В статия си “Русия и българската криза” Захари Стоянов пише също и че:

“С безобразните си военни действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези войни не се вдъхновяваха никога от интересите на България, чието име не бе дори произнасяно. Не е ли Русия тази, която разруши градове като Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т.н.”

А славянофила Иван Аксаков, чието име носи и не една българска улица, обощава:

“Всяко тържество на България е смърт за Русия”

Тези аспекти от нашата „обща“ история руският „философ“ и „визионер“ Александър Дугин, дясна ръка на досегашния (и по всяка вероятност доживотен) властелин на Кремъл Владимир Путин ни спестява. Или от незнание, или поради извечните имперски интереси на родината му спрямо нашия народ. Трети (както и „Четвърти“) вариант няма. На подобни доброжелатели ние покорно благодарим, но ги молим учтиво първо, съвсем по християнски и както е записано в Евангелието, да не гледат сламката в окото на брата си, а първо – гредата в своето.


[1] http://www.baltinfo.ru/2012/06/13/Vladimir-Puti-kak-spasitel-ot-sataninskogo-Zapada-284483

[2] http://www.nakanune.ru/articles/16845

[3] Навяват се асоциации с определени психически неразположения у някои хора – виж парафрения

[4] https://nova.bg/news/view/2017/10/07/195011/%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D1%8F-%D0%BC%D0%BE%D0%B7%D1%8A%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD/

[5] http://www.faktor.bg/bg/articles/novini/balgariya/dugin-shtom-pravoslavieto-e-nasha-religiya-to-vsichki-pravoslavni-i-balgariya-sa-nashi

Снимка: vice.com

 

 

Подкрепи Мисъль в Patreon

mm
Тома Петров

Независим журналист, християнски апологет и икономист. Завършил е висшето си образование в УНСС, откъдето има бакалавърска степен по журналистика и в момента следва магистратура във Финансово-Счетоводния факултет. Интересите му са насочени към изследването и опознаването на европейските и средиземноморските култура, народи и религии и съжителството между тях, но също така и към съвременните икономически и политически теории, които могат на направят това съжителство успешно и възможно.