Задочни репортажи за класната стая

Откакто се помня винаги съм бил бунтарски настроен, особено в гимназията. Лятото между единайсети и дванайсети клас още се увличах по стандартните младежки нелепости и недомислия, които ме възпираха да отделям време на по-стойностни въпроси и проблеми. Тези нелепости, разбира се, бяха дежурно подпомагани от социалните мрежи и изобилието от сериали в интернет, поглъщащи по-голямата част от моето свободно време. Най-просто казано бях тийнейджър. Но много ясно помня как баба ми настояваше аз да прочета едно писмо, което ми беше изрязала от вестник. Става дума за писмото, което Георги Марков пише до приятеля си Димитър Бочев през 1977 година от Лондон. Въпреки че първоначално подходих пренебрежително към тази хартиена изрезка, след като я прочетох бях изумен; внезапно и неестествено ме облада чувството, че съм се докоснал до нещо значимо, истинно и със сигурност надвишаващо ежедневните проблеми с които се сблъсквах. Аз нямах представа кой е Георги Марков, нито пък какво представляват демокрацията и комунизма (както повечето ми връстници тогава, да не кажа всички), но ми бе пределно ясно, че тези изречения носят със себе си тежест, която тогава още не можех да проумея.

Стряскащата искреност с която Марков разделя света на „хора, които могат и хора, които не могат“, безпардонно определяйки ги „творци и паразити“, както и призивът му – „Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш “, освен че подхраниха моето младежко желание за бунт, също така прерязаха през глупостите, с които се занимавах по цял ден и осъзнах, че мога много повече. Думите му ме изкараха за момент от мътните води на огласяното с жабешка врява блато на тийнейджърството.

В началото на 11 клас се преместих в ново училище и помня, че някои от по-консервативните учители бяха враждебно настроени, тъй като според тях съм бил „парашутист“ заради смяната ми на гимназии.

В училище в час учениците по-скоро представлявахме излъскани великденски яйца, отколкото истински личности. Освен че все още бяхме болезнено неопитни, целият процес на обучение и еднообразният апарат на оценяване бяха устроени така, че да се награждава внимателното и изчислено нагаждане към нормите, изискванията и правилата вместо проявата на същински интерес или пък смелост. Ние си писахме домашните, учихме уроците, кимахме с глава на учителите, но всичко се извършваше с чудовищна апатия и с единствената нагласа да го „изтраем“, без да поглъщаме каквато и да е трайно знание. Примиренческият конформизъм бе единствената необходима парола за отваряне вратата на отличния успех.

През последните две години от гимназията учехме ексклузивно българска литература като подготовка за матурите. Съответно тези два класа представляваха времето, в което ние на най-дълбоко и фундаментално ниво трябваше да се запознаем с наследството на българската литература и нейните най-ярки екземпляри. Още в първия час по български език учителката ни диктуваше с особена сериозност всички имена през които ще минем и ние машинално записвахме тези непознати и чужди за нас писатели в тетрадките си, все едно бяха линии кодове в неразгадаема матрица. Аз бях сигурен, че ще чуя името на Георги Марков, но за моя изненада листът свърши и неговото име не бе повелено за изучаване.

Макар да беше едва първият ни час при въпросната учителка и аз да бях „кацнал с парашут“ в стаята, не се сдържах и вдигнах ръка, за да попитам дали ще говорим за Георги Марков. Учителката посрещна моя въпрос с неприкрита непризън и дори вметна иронична забележка какво самочувствие аз, „новият“, съм имал, съпътствано от смях по чиновете. След това ми отговори с хладно „не“. В тийнейджърски порив на кураж обаче успях да изтръгна още един въпрос от себе си и неочаквано за нея я попитах: „Защо няма да го изучаваме?“

Неловко мълчание завладя стаята, а учителката седеше стъписана от моята самонадеяност. След момент си събра мислите, изправи се и ми държа 5 минути конско пред целия клас как смея да подлагам на съмнение програмата или пък да искам обяснение защо някой си автор няма да се изучава. За кой се имам?! Беше ми казано, че едва ли ще се справя в тази елитна гимназия, тъй като тук учениците подхождат с уважение, благоприличие и възпитание.

Тогава още подбудата зад тази грубиянска реакция оставаше неразбираема за мен, затова реших, че даскалката просто ми „има зъб“, в бъдеще да бъда по-внимателен и да не мътя водата в блатото.

След няколко години, научавайки за историята на комунизма в България и тежките последствия, които ние все още осмисляме, изживяваме и за наша сметка пренебрегваме, мисля, че някакво обяснение на тази случка започна да придобива форма в главата ми.

Така стигам и до причината да напиша този текст. Правителството въведе изучаването на комунизма в българските учебници, което очаквано породи огромен дебат в нашето общество. Чуха се мнения в подкрепа, както и се чуха тези от другата страна. Това решение със сигурност представлява огромна стъпка напред, тъй като е смущаващо млади хора да излизат от гимназията тотално невежи за комунистическия период в България. Едно име обаче през цялото време липсваше в този дебат – името, което очаквах да чуя, но учителката ми по български език и литература така и не издекламира – това на Георги Марков.

От личен опит мога категорично да заявя, че в час по история, освен ако учениците не са спасени от някой необикновен учител,  монотонният поток от дати, събития, закони, политици, факти и цифри по никакъв начин не оставя отпечатък в умовете на децата. Цялата тази суха и лишена от жизненост информация изобщо не се поглъща от учениците и на момента се забравя, след като изпълни единствената си цел за „отбиване на номера“ при изпитване или тест. Още повече часът по история не е способен да представи периода в цялата му пълнота.

Тук трябва да се намеси литературата, в която човекът е оголен и се хвърля светлина върху неговото отношение към тези неутрално представени лидери, закони и партии, които наизустяваме от учебниците по история. Тук трябва да се намеси Георги Марков с неговия низ от истории, в които се показват личните, съкровени човешки взаимоотношения в Народна република България. Истории като строежа на т.нар. „Софийско море“, „Царя на вилите“, нелепите персонажи като твърде бдителния началник на завода Киро, „кафеджийските писатели„; те всички вдъхват живот в човешката физиономия, криеща се зад официалната маска на предмета история, с всичките й изкривени и подлежащи на критика черти.

В Народна Република България се е лъгало, хората са живеели непрестанно в лъжа, пленени във внимателно изработената от партийната информационна машина социалистическа реалност. Както пише Марков за писателството в червена България – „И те, и аз знаехме, че трябва да лъжем, защото само лъжата можеше да се напечата“.

По същия начин в днешно време докато сме в училище ние продължаваме да лъжем, лъжем учителите, че разбираме материала, лъжем ги, че ни е интересно или че виждаме същински смисъл в нещата, които изучаваме, преструваме се в своите домашни работи, че полагаме усилия, но най-уродливата част във всичко описано е, че ни награждават, ако скалъпим цялата лъжа задоволително. Ако изиграем успешно своята официална роля на безкритични проводници на учителската линия, кротко наредени по местата си ще бъдем произведени в чин „примери за подражание“.

Четейки Марков разбрах, че словото представлява най-силното оръжие, с което хората разполагат; способността от хаоса на нашите мисли да сътворим ясна, грамотна и разбираема реч е единственото нещо, което ни поставя над животните. В същото време се събуди моята чувствителност към изкривяването на словото в злоупотребата с него. Още помня неясните, мътни пустословия, които изговаряхме в час по литература като папагали под умелата дресировка на учителя. Както Георги Марков пише – „Човек би полудял от еднообразното производство на еднакво безсмислени думи, които идват да отрекат свещенното предназначение на словото.

Фрапантността на това въжеиграене с писмеността най-ясно се изрази в пищова, който един мой съученик си беше приготвил преди класно. Усърдно и старателно подреждайки всичките писатели, произведения и даскалски анализи в колонки и редици на един лист, той бе сътворил същинска менделеева таблица от творчеството на тези автори; ефектът бе още по-засилен от съкращенията, с които бяха изписани имената на клетите номерирани писатели и безбройните тропи и фигури. Разбира се, той получи шестица на класното, без да допусне и една грешка, но без да допусне и една истина също. Георги Марков пише – „Стори ми се, че пред мен се разкри дублирането на живота с псевдоживота, така както раковата клетка дублира човешката тъкан„.

Пред мен в класната стая се разкри дублирането на образованието с псевдообразованието.

Писанията на Георги Марков, особено „Задочните репортажи“, нанасят напречен разрез на морала на тогавашното комунистическо общество, от който морал потича синтетично мляко, а не кипяща кръв.  Истински стряскащото в репортажите се корени в това колко онзи морал все още си прилича с нашия, завладял училищата и обществото ни. В неговите вени все още тече синтетичното роботизирано мляко, а не кипящата човешка кръв.

В живота съм забелязал, че обичаме да виним другите за страданията си. Историята е печално изпълнена с примери за различни групи от хора, набедени във вина за злополуките на други, с които дори не са се запознавали. Дали ще са евреите, капиталистите или чернокожите, важно е съществуването на враг, който извинява нашите грешки и ни спасява от главоболията на тяхното разрешаване. Още в училище ни учиха да правим важното разграничение между нас самите и „лошите“ – влизащите в образа могат да са Османската империя в миналото, Америка в днешно време или пък откровено в духа на тодорживковия речник всичките наркомани, хулигани, отрепки, гейове и нежелани типове, които ние трябва да презираме по нашия дълъг път нагоре по ескалатора на доброто и уважавано общество.

По същия начин и в голяма част от антикомунистическата реторика се забелязва склонността всичкото зло да се приписва на комунистите; как всички наши несъвършенства, провали и неуспехи се дължат на тях; ако те не съществуват, то всичко ще върви по мед и масло.

Разказите в Задочните  репортажи за България опровергават именно тази гибелна и грешна нагласа. Изследвайки самия себе си и своята проява на слабост към подаръците от властта, Марков с особена пряма смелост излага на показ самия човек, раздиран от слабостите, амбициите си и тежкия товар на своята съвест. Злодеят в тази книга не е външна сила или армия, не е тоталитарният режим, неговите фунционери, милиционери, чисткаджии или пропагандатори; злодеят пребивава вътре във всеки един от нас.

Разказвайки за покварата в Съюза на българските писатели, безгръбначното службогонство на хората вътре в съюза, клякането пред властта и липсата на стойност в произведената литература, той дори заключава, че „съюзът на българските писатели съществува, за да пречи на създаването на истинска литература“. Виновни обаче за този позор не са само властимащите, писачите, играещи им под свирката или невежата тълпа от мирни инертни граждани. Марков завършва този репортаж по следния начин – „Поради нуждите на режима хора като бай Ангел бяха писатели, имаше Съюз на българските писатели и аз.. бях негов редовен член.“

Този мотив се забелязва и в дисидента, Александър Солженицин, който пише за Съветска Русия – „Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?“

Тези думи не изобличават комунистите или „лошите“, те изобличават всички нас. Казват ни, че изборът винаги се е състоял между истината и лъжата; лъжата в своята примамлива съблазън често пъти носи комфорт, сигурност и утешение. Дори е разбираемо защо повечето хора прегръщат нея. Само чрез изговарянето на истината обаче, от безликите редици седнали пластични манекени, се изправя истинското, чувстващо същество, което вдъхва живот дори и в най-тежкия тоталитарен строй или пък в една класна стая.

Оригинална публикация

Подкрепи Мисъль в Patreon

mm
Стефан Кичев

Стефан Кичев следва в Софийски университет, работи в сферата на образованието и участва в проекта "Моята българска история". Автор e в уеб платформите "Редута" и "Петте кьошета". Интересите му включват история, философия, политика, икономика и култура.

No Comments Yet

Comments are closed