Select Page

Защо дясното губи пътя си?

Защо дясното губи пътя си?
Фредрик Ериксон

Фредрик Ериксон

автор

Фредрик Ериксон е шведски икономист и писател. Директор на ECIPE, бивш съветник на английското правителство и икономист в световната банка

Ако в британската Консервативна партия се чувстват смаяни, пагубно неразбрали настроенията на избирателите по време на изборите, тогава те са в добро състояние. Навсякъде из Европа десните партии изпитват трудности да намерят послания, които да резонират в обществото. И не е като самите избиратели да са се отдръпнали от консервативните идеи: социологическите проучвания показват, че голяма част от тях подкрепят индивидуалната свобода, ниските данъци и националната държава. Проблемът е, че консервативните партии са се отдръпнали от тези идеи и като резултат избирателите се отдръпнаха от тях самите.

Да вземем Фредрик Райнфелд например, министър-председател на моята родна Швеция в периода 2006-2014 г. Той започна добре като реформира социалната система и намали данъците. Но после пое надолу. Той загуби усета си за икономическата свобода и заедно с него и посланията си. Райнфелд започна да възприема политиките на своите опоненти и беше победен след кампания, основана на етатистки послания и клишета(чували сте ги и преди) за „силно и стабилно лидерство“. Неговата партия още се олюлява от това, намирайки се не особено далеч от политическата пропаст.

 

Център-дясното в Италия все още има да се отървава от Силвио Берлускони и „Напред, Италия“ се разглежда като партия на „кютека“, а не на управлението. Финландските консерватори смениха трима лидери за три години, а присъствието им в парламента е най-слабото от четири десетилетия насам. Сестринската им партия в Дания, известна със силния си консерватизъм в миналото, се смалява вече в продължение на четвърт век и на последните избори спечели само три процента подкрепа.

Консерваторите в Австрия са в коалиция със социалдемократите от толкова много време, че те също са забравили своите цели – и в резултат на това все повече разочаровани консерватори гласуват за националистическата Партия на свободата. И френските консерватори, като техните социалистически опоненти, бяха смазани от политическата машина на Еманюел Макрон не много отдавна. Той е повече центрист отколкото консерватор, но изглежда, че има и дневен ред: да разхлаби строгите трудови закони във Франция и да реформира нейната ужасно усложнена пенсионна система.

Някога именно консерваторите обещаваха промени. Никола Саркози спечели убедително, защото обеща да реформира склеротичната френска икономика по модела, по който Тачър реформира британската. В своята наскоро публикувана книга Саркози изглежда е разбрал защо не беше преизбран и заменен със социалиста Оланд – оставяйки недокосната 35-часовата работна седмица и отказвайки се от съществени данъчни и социални реформи. Той загуби не поради изкуствената си грандиозност, а защото се провали в това да бъде достатъчно амбициозен в провеждането на обещаните реформи.

Отвъд Атлантическия океан републиканците като че ли не следват тази тенденция – тази седмица те победиха демократите в тежка надпревара за място в Конгреса от Атланта, Джорджия – но сложната динамика между републиканството и тръмпизма е друга тема на десницата. Това, което знаем е, че когато британските консерватори сервираха претоплена версия на манифеста на лейбъристите от 2015 г. по време на тази кампания, тяхната популярност се изпари.

 

Дясноцентристките партии печелят, защото са партии на растежа и стремежа – вместо да защитават провалено статукво или да искат да прегърнат с враговете си. Те трябва да пресрещнат избиралите там, където те искат да бъдат, а не там, където са те самите. Ако консерваторите искат да спечелят, те трябва – ако мога да използвам фразата на великия канадски хокеист Уейн Грецки – „да се пързалят в онази посока, където ще бъде шайбата, а не там, където вече е била“.

Когато консерваторите се озовават в ситуация, в която провеждат грешния вид „консервиране“, те обикновено падат. Хората, които искат по-високи данъци и разходи, се обръщат наляво. А тези с консервативни залитания, обикновено имащи сериозни съмнения за голямата държава, имат и малко търпение за политици, които се представят за това, което не са.

Адам Смит много правилно е отбелязал, че има „голяма възможност за разрушаването на един народ“ – че никога не трябва да се подценява самоунищожителния потенциал на лошото управление. Същото важи и за политическите партии. Може да отнеме много загуби и време за консерваторите докато осъзнаят, че бледите имитации на идеите на опонентите, не е път за победа на изборите. Лекарството винаги е това, което е било и преди: когато всичко друго се провали, опитай с консерватизма.

Подкрепи Мисъль в Patreon

About The Author

mm

Завършил право в Бургаския Свободен Университет. Юрист и бивш експерт в Министерство на Здравеопазването. Понастоящем консултант към политическия кабинет на заместник министър-председателя по правосъдната реформа и министър на външните работи на Република България

Фейсбук:

Подкрепете ни

Бюлетин

Мисъль ТВ

Share This

Сподели

Споделете тази статия с вашите приятели